Лекарят. Да, мирише слабо.
Романов. Не е вярно! Той мирише силно на ракия! Господин докторе, мъртвия ви пациент мирише нетърпимо на ракия!
Лекарят. Но той мирише слабо, господин инженер.
Романов. Не! Сега аз чувствувам оттука (гледа иронично Андрей), че той мирише нетърпимо. (Към лекаря). Вие навярно имате хрема.
Лекарят. Възможно е, възможно е.
Романов. Вие изпълнихте бляскаво своята задача. Идете си сега и пригответе книжата, отнасящи се до вашата длъжност за случая.
Лекарят. Добре, господин инженер. (Излиза.)
Романов. Разбирате ли вие какво е творческа треска? Навярно когато ваете, изпитвате нещо подобно. Сега аз ще ви дам един урок. (Отива на телефона.)
Попов. Какво мисли да прави той?
Романов. Ало… Ало…
Андрей. Нима не разбираш?
Романов. Ало, ало… дявол да ви вземе! Не се обаждат. Ало!… Ах, сволоч такава! Ало!… Да, вас. От половин час звъня и никой не се обажда. Навярно спите там всички… Не ме интересува… Веднага разпоредете да дойде при мене, да, тука, в амбулаторията… притежателя на отсрещната кръчма… Дявол я знае каква е… Да. „Кожарски работник“. Нека дойде веднага. Разбирате ли какво значи веднага? По-добре Сираков нека го извика. Ве-дна-га! (Връща се.) Сега ще видим!… (Самодоволно.) Творческа треска! Ха-ха-ха-ха… творческа треска.
Андрей. Самодоволството ви е лошо, много лошо. Дори не мога да го нарека иначе освен цинизъм.
Попов. Андрей!
Романов. Цинизъм! Ха-ха-ха-ха… Цинизъм!
Андрей. Да, цинизъм.
Романов. Вие сте много щедър в епитетите. Цинизъм… Не, това не е цинизъм, драги колега, а изобретателност или кой знае какво друго, но в никой случай цинизъм. Ето преди малко вие седяхте безпомощен, просто като дете, и не знаехте какво да предприемете.
Андрей. Разбира се, безпомощен. Да възкресявам мъртви аз не мога.
Романов. Та кой ви е казал, кой е искал от вас да възкресявате мъртви?! Вие не сте тука с Христова мисия, а да се грижите за машините и да защищавате фабричните интереси в техническо отношение. Аз съм уверен, че по първия пункт вие сте великолепен. Не по-лошо от мене познавате всяка машина. Но достатъчно ли е само това? Не. Не е достатъчно да знаете диаграмите по шума на машината.
Андрей. А вие какво искате?
Романов. Малко познавате интимния живот.
Андрей. Така ли мислите? Аз имам достатъчно опити от миналото, оттогава, когато бях стажант, оттогава, когато едно парче вмирисано месо беше по-сладко от всякакъв котлет…
Романов (прекъсва го). Да, може би, може би… Но у вас има, изглежда, излишна съвест, а това е вредно… Съвестта за нас, колега, е лукс, както е бил лукс в онова време за вас котлета. Виждате ли, живота е устроен тъй, че всеки трябва да изпитва лишения.
Попов. А колко би било хубаво, ако съществуваше някаква пълнота, едно равновесие… Тъй — и съвест, и котлети…
Андрей. Не е възможно.
Романов. Ла, наистина това е невъзможно.
Попов. А защо?
Андрей. Нима не разбираш, че сега е невъзможно?
Романов. Живота е устроен така. Лишения всеки трябва да търпи. Аксиома е… (Погледът му случайно пада на прозореца.) Ай, дяволът, как кара!… Като вятър…
Попов. Кой е?
Романов. Жорж. Впрочем той ще се издигне. Убеден съм, че нему ще върви. (Гледа часовника си). Още го няма този дяволски кръчмар.
Попов. Жорж е добро момче и има зад гърба си цяло състояние.
Романов. У него няма нито следа от вашата сантименталност, а то е добър залог.
Андрей. Нима у мене има сантименталност?
Романов. Дори в твърде голяма доза.
Андрей. А мене ми се струва, че нямам нито следа от тази проказа.
Попов. Защо пък проказа?
Романов. Той много правилно се изрази — същинска проказа. Ако аз съм се поддавал на такива чувства, знаете ли, досега да съм полудял. Но вие сте млад. Всичко ще се изпари. Във ваш интерес е. Да се отстраняват пречките за мене е страст.
Андрей. Да се отстраняват пречките за мене е нужда.
Романов. Добре, както искате го наречете, все едно. Тогава защо не отстранявате? Един човек бил убит. Какво искате? Защо не прескочите трупа му и не вървите напред?
Чука се на вратата.
Попов. Влез!
Влиза Кръчмарят.