Кръчмарят. Добър ден. (Бърше си лицето.) Брей, топло, брей… Небето се е нагряло като връшник. Малко като бърза човек — остави я…
Романов. Ела, ела насам.
Кръчмарят. Идва при мене господин Сираков и ми казва: „Бягай — казва — при инженера в амбулаторията.“ Две крачки място, а замирисах от пот като пор.
Романов. Бай… (Гледа. Кръчмаря.)
Кръчмарят. Коста, Коста.
Романов. Така, бай Коста. Викаме те по една работа при нас и вярваме, че няма да се излъжем с тебе.
Кръчмарят. Еее, и таз хубава, може ли!
Романов. Фабричното управление отдавна искаше да отвори на свои средства някъде близо една лавка, но аз се противопоставих. Където има повече пари, и клиентите са там, нали?
Кръчмарят. Така е, така е…
Романов. Тази работа я разтурихме. Нека, казвам, и хората да преживяват.
Кръчмарят. Хубаво сте направили, господин инженер, а то, какъвто затегнат стана живота, бог знае къде щяха да ни лаят кучетата. Благодарим.
Романов. Ти не можеш да отречеш, че имаш полза от фабриката.
Кръчмарят. Ааа, да пази господ, сега каквото е право — право е.
Романов. Добреее. Ами тази сутрин беше ли при тебе Арсо Македонеца?
Кръчмарят. Арсо ли? Умрял бил, казват. Бог да го прости.
Андрей (внезапно). Тази сутрин той идва ли при тебе?
Кръчмарят. Той всяка сутрин идваше.
Андрей. Всяка сутрин? Никога ли не пропускаше да не дойде?
Кръчмарят. Кажи го — никога.
Андрей. Пиеше ли? Какво пиеше?
Кръчмарят. Пийне си човекът едно шише ракия и си отива.
Романов (към Андрей). Просто красиво е да ви слуша човек. Ето това се казва крачка напред. Като че ли сте бил съдебен заседател.
Андрей (към Кръчмаря). И винаги си пиеше по едно и ише?
Кръчмарят. Като часовник.
Андрей. Едно шише, казваш. Какво е това шише? Един литър, половин или…
Кръчмарят. Да пази господ, петдесетаче.
Андрей (доволен, към Романов). За мене това е достатъчно, колега.
Романов (мъчи се да прикрие яда си). Слушай, бай Коста, тази сутрин да е пил случайно повече?
Кръчмарят (гледа учудено). Не е, господин инженер. Аз му дадох шишенцето, помня като сега, изпи го и си излезе човека.
Романов. Остави сега тези работи. Аз утре заминавам за по-дълго време. Струва ми се, че имам при тебе някакъв дълг.
Кръчмарят. Дълг?! Та вие никога не сте влизали в мойта кръчма.
Романов. И таз добра! Никога? Я си спомни! Аз имам да уреждам с тебе доста голяма сметчица, как си забравил?
Кръчмарят. А че… не помня такова нещо, господин инженер.
Романов. Ти да не мислиш, че за някакви хиляда и двеста-триста лева ще се черня? Или за това, че съм защитил интересите ти пред фабричния съвет, та трябва да ми ги простиш? (Смее се.)
Кръчмарят. Не е там работата бе, господин инженер, ама не помня.
Романов (изважда портфейла, си и го разтваря. Кръчмарят гледа алчно парите). Вземи. (Подава му няколко банкноти.)
Кръчмарят. Брей, толкова да съм изкуфял!… Как съм забравил!… Ама аз не помня и да съм сънувал такова нещо.
Попов. Вземи де, щом ти казва инженера, значи, така е. Никой не си дава парите на вятъра.
Кръчмарят (взима парите). Дума няма бе, ама не мога да се начудя. Изглупял съм аз, изглупял — ето какво.
Романов. Бай Коста, ти си забравил, че имам да та давам над хиляда лева. Не е ли възможно също така да си забравил колко шишенца ракия е изпил тази сутрин Арсо Македонеца?
Кръчмарят. Ех, всичко става, хора сме…
Романов. Защото, ако всеки консумира у тебе само по едно шише ракия, къде ще ти излезе края? Тогава по-добре да отворим фабрична лавка.
Кръчмарят. А сега де! Какво приказвате? Все някак поминуваме.
Романов. С толкова малко шишета?
Кръчмарят. А че… може и повече да са били.
Романов. Тъй — пет, шест?…
Кръчмарят. А че както обичате — може и седем, осем.
Романов. А напи ли се Арсо?
Кръчмарят. Не беше пиян човек.
Романов (подава му друга банкнота). Да не би да не си забелязал? Сигурно съвсем слабо е залитал?
Кръчмарят (взема банкнотата). Той че залиташе — залиташе, ама аз си помислих да не е сънен човека.