Попов. Казвам ти, че нищо няма да постигнеш, Романов.
Романов. Ще се опитам.
Председателят. Оставете сега настрана тези игри. Не е нужна тази маневра.
Попов. Искате Андрей да се откаже от показанията си? Нали това значи вашия израз „да отстъпи крачка назад“?
Романов. Да.
Попов. Как мислиш да стане тази работа?
Романов. Ей тъй — чрез пресата.
Попов. Сега вече си прекален оптимист. Андрей по-ско-ро ще умре, нежели да се откаже от своите показания.
Романов. Ако ние залъжем неговия идеализъм с някои обещания за подобрение положението на работниците, за известни технически реформи, мислите ли, че няма да се съгласи?
Председателят. Вие не разбрахте ли от всичко, което чухте в съда, че той е малко по-практичен, отколкото ви се струва? Не мислите ли, че той познава доста неща зад кулисите?
Романов. Разбирам. Само че аз се надявам на неговия идеализъм. Ясно е, че той иска да направи нещо за работниците. Тази страна ние прекрасно можем да използуваме.
Лилия. Вие, господин Романов, искате Андрей да остане и за в бъдеще във фабриката?
Романов. Да, Лилия, и ти ще се радваш, нали?
Лилия. Аз… не зная…
Елена. Пак ли започваш?
Мира. Той няма да остане! Разбирате ли, няма да остане. Искате да го излъжете? Него ли? О-ооо!
Жорж. Госпожицата е влюбена в Андрей.
Мира. Аз ви моля да не отговаряте за мене!
Председателят. Жорж, бъди учтив. Внимавай, не се дръж като дете. (Към Мира.) Вие не се сърдете за това. (Към Романов.) Всички приказки според мене са излишни. Аз избързах, че се съгласих с неговото назначение. Виновни сте и вие, Романов, за тази глупава история с шмиргелите. Но най-голяма вина, директоре, имате вие, защото е ваш син.
Попов. Но какво съм виновен аз за това?
Лилия. Татко!
Попов. Искам да кажа, какво съм виновен аз, господин Председателю, че Андрей постъпи така?
Председателят. До разглеждане на делото имаше достатъчно време и вие трябваше да го разубедите.
Попов. Той никому нищо не е казал.
Председателят. А обвинителния акт?
Попов. Все едно, тогава беше късно. И кой би могъл да го разубеждава него. После… струва ми се, че ако ние изоставехме онзи кръчмар, ако не си послужихме с него, той нямаше да лудува толкова.
Романов. А какво искаш ти? Чисто и просто да кажем — ето, виновни сме, господа, съдете ни. Това ли?
Попов. Ако шмиргелите… (раздразнен) шмиргелите ако не бяха… Ех, нима не разбирате!…
Председателят. И тази хубава! Нима пред хората? Владейте се малко.
Попов. Да, тези шмиргели!… При всяка дума той хвърляше по главите ни от тези шупливи парчета. Да, инженер Романов…
Председателят. Директоре, ако вие продължавате, ще си отида веднага и никога няма да стъпя във вашата къща. Аз бях там и слушах. Зная какво той говори. Нашата вина е ясна. Сега е въпросът как да се отървем от това положение, как да респектираме работниците, а не да хленчим.
Романов. Казах ви, нека остане, нека спечелим време. Ще му дадем обещания и докато ги изпълним, раната ще бъде излекувана. Не разбирате ли, че ние трябва да протакаме. Ще ми кажете — полиция. Не, най-сигурно средство е времето. Иначе още повече ще ги озлобим.
Елена. Аз съм извън себе си. Ах, какъв език, какъв език! Знаете ли, донякъде считам себе си отговорна. Помните, нали, колко настойчиво молех да бъде назначен. Но кой е предполагал, че така ще стане?
Попов. Да, да… Кой е предполагал?…
Елена. Ние всички мислехме, че той ще остане тука, ще работи и през свободното време ще вае. И как се радвахме!…
Попов. И всичко пропадна…
Романов. Чакайте, все някак ще го усмирим. Нека той само отстъпи.
Председателят. Ако сега не бе сезона на производството, много лесно би се наредило всичко. А нам сега ни трябват хора.
Романов. Да направим в този момент пречистване е невъзможно. То значи да си отидат специалистите най-напред, не се знае за много други. Тогава какво ще правим с поръчките? Нека опитаме това, което казвам, дявол да го вземе, какво ни коства?
Попов. Нищо не ни коства, но се боя, че всичко ще бъде напразно.
Председателят. Ако няма друг изход, нека опитаме да запазим спокойни духовете на работниците, докато изпълним поръчките. После аз зная какво ще правя.
Влиза Слугинята.