Слугинята (към Лилия). Госпожице, господин Андрей ви вика.
Лилия. Той тука ли е?
Попов. Завърна ли се?
Слугинята. Ей сега се завърна.
Лилия. Къде е той?… Чака ли ме?… Сега… сега ще дойда.
Слугинята. Отиде в стаята си.
Мира. Лилия, искам и аз да дойда с тебе. Може, нали?… Нали може, Лилия?…
Тръгват Слугинята, Мира и Лилия.
Романов. Ако мислим да предприемаме нещо, трябва да говорим веднага с него.
Председателят. Веднага. Госпожиците нека почакат.
Елена. Лили, вие идете в твоята стая. Занимавайте се там.
Лилия. Какво да правим там, майко?
Елена. Все едно — каквото искате. Занимавайте се с музика, с каквото намерите за добре.
Лилия. Но аз искам да го видя, майко.
Елена. Зная. Казах ти вече. Ще го видиш после. Сега той има работа.
Лилия. Нали няма да му се карате? Романов. О, бъди спокойна, Л или.
Елена (към Романов). Да го извикаме ли още сега? Романов. Най-добре би било.
Елена (към Слугинята). Кажи на Андрей, че го викаме да дойде при нас.
Слугинята. Добре, госпожо. (Излиза.)
Лилия. А ние да останем ли тука?
Елена. Господата имат работа с Андрей и мисля, че сама трябва да се досетиш.
Бавно и неохотно излизат Лилия и Мира.
Председателят. При тази нажежена атмосфера как мислите да започнете?
Романов. Ние трябва да бъдем артисти, господин Пред-седателю, и сами да си създаваме атмосфера.
Попов. Не отговарям за резултата.
Романов. Ти най-много трябва да помогнеш сега. Ти сн баща и все имаш над него влияние.
Попов. Казах ви, именно защото съм баща и вече познавам Андрей, че нищо няма да постигнем.
Председателят. Доколкото можете, най-после — наложете и вие вашия бащински авторитет.
Влиза Андрей.
Андрей. Викали сте ме. Не бих дошел, но помислих, че ще си въобразите, какво аз се страхувам. Ако има нещо да кажете, побързайте, защото бързам.
Попов. Защо бързаш, Андрей!
Андрей. Отивам си. В стаята е опакована моята статуя, ако може, нека остане там, докато имам възможност да я взема.
Романов. Защо бързате, нима някой ви гони?
Андрей. Не разбирате ли защо бързам?
Романов. Да, да, разбирам… само че аз не гледам толкова трагично на събитията. Мисля, че някак все може да се поправи…
Андрей. Да се поправи? Какво да се поправи?
Романов. Инцидента.
Андрей. И таз хубава! Вие наричате това инцидент?
Романов. Както и да е, не е важно, важното е, че аз мисля нещо да се поправи.
Андрей. Навярно това „нещо“ съм аз?
Романов. Как да кажа, отчасти вие, отчасти и ние. Тука въпроса се свежда до един съзнателен компромис…
Попов (прекъсва го). Не, не компромис!…
Романов. Който ще има двустранна полза.
Елена. Най-вече ти ще имаш полза, Андрей.
Андрей. Какво точно искате?
Романов. Ние съзнахме, разбираме, че вината не е само ваша. От нея по-голям дял имаме ние. Във фабриката действително има редица несъобразности, по една или друга причина съществуващи досега.
Андрей. И вие го знаехте това от по-рано, нали?
Романов. Да, знаех. Сега да оставим миналото настрана. Вярно е, че има несправедливости по отношение на работниците.
Попов. Ние не можем да бъдем безгрешни, Андрей.
Елена. Тъй както не си безгрешен и ти.
Андрей. Е-е, по-нататък?
Романов. Ние ви обещаваме да подобрим в техническо отношение фабриката, а също и материално да осигурим всеки работник, само че при известни условия.
Андрей. Именно?
Романов. Първо — вие да останете като мой заместник, и, второ, най-важното — да смекчите днешния инцидент.
Андрей. Ако въпроса се свеждаше до инцидент, лесно. Ако всичко беше една случайност, все нещо би могло да се нареди. Но работата е там, инженер Романов, че между нас има голямо пространство.
Председателят. Но вие все за думите се хващате. Добре, нека махнем думата „инцидент“, която, изглежда, ин-как не ви се харесва.
Елена. Думите сами по себе си не правят нищо.
Жорж. Ако мене ограждаха с толкова голямо внимание, аз бих се радвал много.
Андрей (към Жорж). Защото искат да ме полюлеят в люлчица ли? (Към Романов.) Значи, вие искате да направите-известни справедливи реформи?