Лилия. Всички ли ще отслужим панихида, майко?
Елена. Разбира се, че всички.
Лилия. И ще бъде много хубаво. (Неусетно.) Нали ще бъде хубаво? Скоро аз ще свиря сносно на пиано, а Андрей ще вае. Сега навярно той е много по-силен и вече не му липсва-система. А за панихидата много хубаво каза. Всички да отслужим една панихида на миналото, за да заживеем с празника на настоящето. Една панихида на всичко лошо, за да бликнат лъчи… лъчи… Да, да, тя би била една действително радостна панихида.
Влиза Андрей — той е с твърде енергично лице. Цялата му физиономия, макар и измъчен, лъха творческа бодрост.
Андрей. О-оо, страшно мирише на тамян. (Прави комична гримаса, като че ли мирише въздуха на стаята.) Добро утро.
Елена и Лилия учудено миришат.
Елена. На тамян?
Лилия. На тамян?!
Андрей (смее се). Да, където има панихида, има и тамян, нали?
Лилия. Ти се шегуваш, а мама така хубаво каза… И аз вярвам. Ти вярваш ли? Сега всичко ще се промени, ще бликне слънце през прозорците.
Елена (със страхлива нежност). Стига, Лили, ти не го оставяш той да разправя. Е, кажи, как си, мое загубено момче?
Андрей. Великолепно! Тука е много приятно. Как блести небето!… И ако да не беше толкова хубаво в стаята, може би сърцето ми съвсем щеше да се разтвори.
Елена. Защо слагаш такова условие?
Андрей. Защо ли? Но… това после… по-късно… Кой знае — сигурно още не съм привикнал. (Разхожда се из стаята.)
Лилия (неочаквано поривисто). Андрей, разкажи нещо.
Андрей. Какво?
Лилия. За тебе, за това къде си бил, какво си правил.
Андрей. Хъмм — ще бъде дълго, много дълго. (Като съглежда статуите.) Още ли ги пазите тези неща?
Елена. Как да не ги пазим? Те са нашата гордост.
Андрей (спрял пред „Човекът под бреме“). Колко е прегърбен… колко е примирен!… Човече, ти ще носиш бремето си всякога, ако не станеш по-млад и ако в очите ти не блесне една искра…
Лилия. Ти работиш ли още, Андрей?
Андрей. Разбира се, че работя, иначе ще трябва да прося.
Лилия. Не, искам да кажа, ваеш ли още?
Андрей. Понякога, когато хлябът ставаше много оскъден. Тогава правех статуйкн и ги давах на някой уличен продавач. Но в повечето случаи правех машинни модели.
Лилия. Машинни?
Елена. Какво е пък това?
Андрей. Навярно вие не знаете, че аз следвах машинно инженерство.
Лилия. Андрей, откъде ти идват такива хрумвания? Значи, ти остави скулптурата заради някакви машини?! Е, и, разбира се, от това нищо не излезе, нали?
Андрей. Как нищо?…
Лилия. Разбира се. Когато бог е окрилил душата на човек, когато му е дал едно направление в простора, когато му е казал: „Ти ще летиш нагоре“, а той слиза „доле“, за да заживее с машини, обикновено тогава нищо не излиза.
Андрей. И най-силния тласък „нагоре“ е под влияние на земното притегляне. Особено днеска човек не може да лети, без да падне. Може би затова дълг се налага на няколко генерации по-малко да летят и повече да обитават своята грешна земя, за да могат после свободно децата им да се издигат високо нагоре. Но не се безпокойте, у мен остана жаждата и навика да вая. Да, макар и малко по-иначе, въпреки че съм машинен инженер.
Лилия (с разочарование). Ти — машинен инженер?
Елена. Как, но ти завърши ли? Ти вече инженер ли си?
Андрей. Да. Какво чудно има в това?
Лилия. Но, братко, нали ти заради машините няма да оставиш скулптурата? Нали ти ще работиш? Та толкова години аз съм мечтала — да се завърнеш, да те видя отново да твориш… а сега…
Елена. Лили, нали той ни обеща преди малко… Нали каза, че останала жаждата. Андрей, колко щастлива съм, че ти изплава! Знаеш ли, ние се страхувахме, че ще погинеш. Ние се страхувахме, че ти, свикнал на крайности, под влиянието на тъмни сили ще си счупиш главата. Слава богу, ти се завърна… с познания, със звание, с опит. Нека говорят сега! Машинен инженер!… Къде е сега баща ви? Небето бе облачно — сега се разведря. Деца, останете за малко сами. Искам да излеза… Аз толкова се радвам. Навярно вече сте гладни… сега ще наредя всичко… сега… Ах, машинен инженер… (Излиза.)
Андрей. Къде отиде мама?
Лилия. Сигурно да разпръсне новината, че ти си инженер. Не разбирам защо се радва. Аз никак не се радвам.