Андрей (покланя се). Предполагах, че едва ли ще намеря тука човек, който да свири на пиано.
Мира. Защо?
Андрей. Кой знае — една моя приумица. В един малък град, където има няколко фабрики, струва ми се, сега музиката слабо би виряла.
Мира. Прав сте. Тука живеят повече работници и имат малко време да се занимават с музика. Другите намират, ако мога да се изразя по-радикални развлечения… Вие обичате ли музика?
Андрей. Аз обичам всяко изкуство, стига то да ми дава импулс да живея.
Мира. Така ли? Тогава защо се завърнахте? Нима можете вие да живеете при нас?
Лилия. Нали ние сме тука?
Мира. Макар. Какъв импулс може да има тука? Аз съм слушала много за вас. Познавам ви и от вашите скулптури. Без да искам, чух последните ви думи, когато влизах. Какво ще правите? Вие ще си счупите крилата, преди да започнете да летите.
Андрей. Прекомерно ме надценявате. Преди всичко — не мисля да летя. Аз имам доста работа на земята.
Лилия. Ние ще ваяме, нали, Андрей? През прозорците ти ще съзерцаваш далечината и както казва мама (отива на прозореца), „ще ловиш своите образи в трептящия въздух“.
Андрей. Много си нетърпелива. И защо ще ловя образите из въздуха, на земята има достатъчно.
Мира. Вижте какво, много ли сте измъчен, много ли сте гладувал вие?
Андрей. Неприятно е да се говори за това. Защо питате?
Мира. Защо ли? Защото, ако останете тука, може би съвсем ще пропаднете. Създала си бях едно предубеждение за вас и като че ли ще го разбиете. Аз си мислех, че ще запалите огъня, който сте носили в душата си, а изглежда, че живота ви е уморил. По-добре идете си. Боя се за вас, идете си!…
Лилия (изплашено). Татко!…
Андрей. Защо така извика?
Лилия. Не зная… Моне ме е страх как бързо почнаха да летят часовете. Андрей, моля те, бъди по-примирителен… Не бързай, м ля те, Андрей, не бързай… (Трескаво.) Аз много те обичам, Андрей… и ти ме обичаш, нали?… Не бързай… ти имаш време… Нали няма да бързаш?
Андрей. Какво става с тебе? От какво се плашиш? Разбира се, че имам време.
Лидия. Той ще дойде сега и… ще почнете… И за него ми е много мъчно, Андрей… Повярвай, той е много добър… Но всички ние тука сме заплетени, всички ние сме… Почакай, не бързай…
Мира. Тебе не ти е добре, Лилия, по-хубаво да излезем. (Хваща я за ръката и я подпира.)
Лилия. Не, нищо не ми е… Сега, Мира, нека отидем да посвирим… Ти ще изпълниш онази легенда, как се казваше? — Ах, да, „Предпролет“. За жената в северните страни, която тъй жадно чакала пролетта и когато лъхнал първият пролетен вятър, една лавина я затрупала в хижата й…
Излязат бавно с несигурни стъпки. Андрей стои една минута сам, умислен. После махва енергично с ръка. Влиза Борис Попов.
Попов (развълнуван). Сам ли си?
Андрей. Да, току-що излязоха Лили и учителката й по пиано.
Попов. Така е по-добре… Исках да поговоря с тебе насаме.
Андрей (овладян). Не е излишно.
Попов. И мисля, че колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да се разясни хоризонтът, докато не е настъпила буря.
Андрей. Ти все още си запазил морската си терминология. Само че не е ли необходимо да настъпи бурята и тогава да се разясни?
Попов. Андрей, не играй на думи. Аз винаги съм бил радикален. Компромисите никога не са ми били присъщи. Твоето място в този дом след завръщането ти е съвсем не-уяснено. Това чувствуват всички. И все още като че ли моите мишци са най-здрави и ще трябва аз пръв да се пусна в открито море.
Андрей. Работата не е толкова рискована, колкото я представяш. Въпросът се свежда — ще остана ли аз тука, или не. И едното, и другото не е страшно. Вие осем години сте живели нелошо без мене, така че прекрасно бихте могли да живеете и по-нататьк.
Попов. Да оставим дилемите. И без това ще трябва да бързаме. След малко тука ще дойдат председателя и инженер Романов. А да чакам повече нямам сили, не мога. (Отчаяно.) Защо направи това, Андрей?
Андрей. Защо хвърлих бомбичката ли? Защо беше толкова малка? Защото силите ми бяха — шепа барут и съзнанието — мъгливо.
Попов. Какво те накара да оскверниш вярата на толкова поколения; какво те накара да поругаеш онова — единствено и неотменно, — към което обръщахме очи в най-критичните минути?