Не, че наистина имаше нужда от пазачка. Беше се озовавала и в по-неприятни ситуации от тази. Какво можеше да й стори лорд Хепбърн, докато се намираха на пътя? Досега винаги се беше измъквала. Въпреки това щеше да й е по-лесно, ако Милисънт бе останала.
— Защо наранихте чувствата й?
— Какво казахте? — Хепбърн проследи сестра си с поглед. — Не ставайте смешна. Милисънт е твърде разумна, за да…
— За да има чувства? — изстреля насреща му тя. — Или се чувства толкова безполезна, че не смее да ги покаже?
Типично мъжко разсъждение. Робърт я зяпна, сякаш му говореше на чужд език.
— Сигурен съм, че Милисънт знае колко е ценна за Макензи Мейнър.
— Това е и моето убеждение.
Погледът му й каза, че е разбрал иронията й и е успяла да го обърка. Без съмнение щеше да отхвърли забележката й като женски дрънканици и сестра му щеше да продължи да вехне под потисничеството му.
Непременно ще предприема нещо срещу това, обеща си Кларис. Милисънт имаше нужда от помощ. А пък тя трябваше да стои далеч от лорд Хепбърн.
Защото той я нервираше, но и я караше да се чувства неловко — нещо, което досега не й беше причинявал никой мъж. Освен това предполагаше, че начинът му да налага волята си ще й причини още повече неприятности и ще задълбочи чувствата й.
Зачака да чуе поредния хаплив отговор, но той само обърна коня си и я подкани:
— Да вървим!
Огромният светлокафяв жребец препусна по широката, засенчена от прастари дървета алея, която водеше към имението.
Кларис зяпна смаяно подире му, после огледа пустия път. Сега беше моментът да избяга. Хепбърн беше лорд. Нямаше да се втурне да я гони. Но даже и да бе надценила почтеността му, можеше да разчита на Блейз. Конят й със сигурност беше по-бърз от дългокракия, но малко тромав Хелиос.
Кой знае…
Не. Ейми я чакаше във Фрея Крегс. Спешно им трябваха пари, а в Макензи Мейнър я очакваше солидна сумичка. Хепбърн не беше негодник. Нищо от онова, което й бе казала Ейми, не говореше в негова вреда, напротив. Даже ако й създадеше проблеми, щеше да изпълни обещанието си и да я възнагради богато. А другото… тя беше свикнала да се пази.
Кларис обърна Блейз в посока към къщата, но само след една крачка спря.
Фактът, че се подчини и тръгна след него, я накара да се почувства като пеперуда, доброволно влязла в лепкавата паяжина.
Ако отиде в къщата му, трябва да е двойно по-предпазлива от обикновено. Ще помага на Милисънт, ще продава кремовете си на гостенките и ще настоява да й плащат веднага. Ако Хепбърн премине границата, ще му заяви, че има работа в шивачницата, ще слезе във Фрея Крегс, ще вземе Ейми и ще избягат. Точно така. Това беше добър план.
Сериозна и замислена, тя последва Хепбърн по виещата се алея.
Когато мина през портата, по гърба й пробягаха студени тръпки. Сякаш бе преминала праг, от който нямаше връщане назад. Вече никога нямаше да е същата.
За малко да се върне. Ала като си помисли как ще живеят през следващите месеци в Шотландия, ако нямат достатъчно пари за храна и ежедневни нужди, както и мисълта за английския съдия, който гореше от желание да я обеси, я тласна напред. Споменът за Бомонтен беше като сребърна ивица на хоризонта. Като пътеводна звезда.
Кларис се отърси от унинието си и се огледа. Гората от двете страни на алеята беше като с мъка удържана джунгла. Огромни дъбове се люлееха под напора на пролетния вятър, азалиеви храсти, отрупани с червени и девствено бели цветове, разпространяваха замайващ аромат, но онова, което й вдъхна кураж и веднага повдигна настроението й, беше миризмата на борове.
Беше преодолявала и по-големи трудности. Ако всичко мине добре и Хепбърн сдържи обещанието си да я възнагради по кралски, двете с Ейми най-сетне ще си платят пътя до Бомонтен, ще влязат в страната си и ще потърсят старата кралица. Ще й помогнат да се справи с последните бунтовници — може би баба им е вече много възрастна и няма сили да се сражава с тях, затова не им е изпратила вест да се върнат. Или пък се опитва да ги пази от беда. Сигурно не може да си представи, че крехките момичета, които е изпратила, са станали възрастни и не мислят само за бродерия и танци, а умеят да оцеляват. Изпитът при Хепбърн беше последното предизвикателство, което Кларис трябваше да издържи. Беше убедена в това.
Когато настигна лорда на билото на възвишението, тя бе възвърнала куража и разума си. Той посочи напред с кожената си ръкавица.
— Това е Макензи Мейнър.
Преди, като видя масивната четириетажна къща от пътя, тя се почувства отблъсната. Сега, издигаща се зад просторната зелена морава и между старите дървета, сивият дом изглеждаше съвсем различен. Сградата беше мрачна и величествена и не приличаше на дом. Сякаш беше издигната главно за да плаши и унижава хората, осмелили се да посетят могъщите Хепбърнови. Дори бръшлян не украсяваше студената фасада, в основите на къщата не се виждаха цветни лехи. Никаква пристройка за посетителите. Макензи Мейнър излъчваше богатство и престиж, но нищо уютно, камо ли пък творческо. Кларис отново изпита чувството, че влиза в капан, и хвърли скрит поглед към мъжа до себе си.