— Изобщо не се шегувам. С радост помагам на приятелите си.
— Аз… Благодаря ви. — Милисънт изглеждаше поласкана, зарадвана и стъписана. — Надявах се… искам да кажа, мислех че може би ще…
— Ще станем приятелки? — завърши сърдечно Кларис. — Аз съм убедена, че вече сме.
— Да. — Милисънт се усмихна. — И аз мисля така. — Усмивката разхубави лицето й, за разлика от язвителната гримаса на брат й. — Но не искам да губите ценното си време с мен. Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако измислите с какво да забавлявате тази сюрия жени. Без вас няма да се справя. — С тези дума тя изскочи от стаята, сякаш нямаше търпение да избяга.
Кларис плесна с ръце. Никой не й обърна внимание. Момичетата сновяха напред назад като стадо малки кученца, увиваха се в шалове, правеха си сложни фризури. Майките им очевидно не смятаха за нужно да обърнат внимание на жена, твърдяща, че е принцеса от някаква непозната страна, и продължиха да разговарят.
Кларис вдигна чашата си и почука по ръба с лъжичката, докато привлече вниманието на няколко момичета.
— Дами, заповядайте в зимната градина. Там ще ви покажа интересни неща. Ще научите как да изглеждате свежи след цяла нощ танци, ще ви разкажа за най-новата парижка мода.
Момичетата я зяпнаха като жаби, забелязали нова водна лилия.
— Много от вас са почернели от пътуването — продължи Кларис, без да поглежда някого конкретно. — Донесла съм мехлем, който помага да отстраните загрозяващия загар.
Майките се надигнаха като обидени котки. Без да им обърне внимание, Кларис изигра коза си.
— Първо обаче ще ви покажа как да почиствате лицата си и да скриете луничките по нослетата.
Пронизителният вик на възхищение, който излезе от всички гърла, почти уплаши Кларис и тя неволно отстъпи крачка назад.
Хепбърн беше абсолютно прав. Пискливите гласове на момичетата и облаците парфюм в стаята бяха в състояние да докарат до лудост и най-здравия мъж. Изпълнена с неловкост, Кларис си напомни, че душевното здраве на лорда и без това бе под въпрос.
Тя обаче смяташе, че той е абсолютно с ума си. Или поне й се искаше да вярва в това. Само дето беше безогледен и… преследваше целта безмилостно.
Освен това тя мислеше прекалено много за него. Особено като се има предвид фактът, че се бяха запознали едва тази сутрин.
Затова се постара да го прогони от мислите си и погледна часовника, поставен върху перваза на камината.
— Очаквам ви точно в седем в зимната градина — обяви високо и повтори думите си бавно и отчетливо: — Зимната градина, седем часът. Всички ли разбраха?
— Зимната градина в седем — отговориха няколко млади дами.
Повечето щяха да закъснеят — Кларис не се съмняваше в това. Но все пак щяха да дойдат. Момичетата бяха честолюбиви — това е част от човешката природа. Кларис си спомняше доста добре времето, когато копнееше да бъде съвсем нормално момиче. Защото нормалността щеше да я направи анонимна. Сега обаче искаше да издържи още една седмица, без да я разкрият. И да стои колкото се може по-далече от Хепбърн.
Тя излезе от гардеробната и се запъти към зимната градина. Заговори първия лакей, когото срещна.
— Поздрав, добри човече. Ще позволите ли да узная как е името ви?
— Мадам? Искам да кажа, Ваше височество? Аз… името ми… — Червенобузият момък беше най-много шестнайсетгодишен. Чорапите му се бяха смъкнали и разкриваха мършави, космати крака. Той се наведе да ги вдигне и отговори глухо: — Казвам се Норвал.
— Норвал. — Кларис запомни името. Където и да отсядаше, тя се грижеше слугите да я харесат и да изпълняват с готовност желанията й. Човек никога не знаеше дали ще му потрябва огън в камината или помощник в бягство. — Моля ви да запалите свещи в зимната градина. Убедена съм, Норвал, че именно вие сте човекът, който може да ми помогне да се приготвя.
— Разбира се, Ваше височество. Точно аз съм човекът, който ви трябва, Ваше височество. — Момъкът засия и Кларис неволно се засмя — беше я споходила мисълта да го използва като фенер.
— Благодаря, Норвал. Знаех, че мога да разчитам на вас. — Тя му се усмихна и продължи към зимната градина.
Поведението й се дължеше отчасти на маската на самоувереност, която си беше наложила. Държеше се добре с всички и се стараеше хората около нея да се чувстват спокойни. Това й позволяваше да измъкне много млади жени, подобни на Милисънт от черупките, в които се бяха изпокрили.
Красотата беше нещо много просто. Когато жената се смяташе за красива, усмихваше се и се държеше любезно, тя наистина ставаше красива. Това беше само трик и Кларис го владееше много добре. Днес смяташе да го обясни на всички, които бяха готови да я изслушат.