Тя влезе в зимната градина и се огледа доволно. Това беше най-приятното помещение в Макензи Мейнър. Слънцето още не бе залязло и златната му светлина изпълваше остъклената зала. В малки саксии цъфтяха теменужки и карамфили, в големи дървени съдове се зеленееха розови храсти, опрени на ниски решетки. Малка праскова бе опъната на шпалир и по клоните й висяха зелени плодове.
Слугите вече бяха наредили между растенията столове и дивани, а срещу тях бе поставена маса с дантелена покривка, където Кларис щеше да нареди кремове, мехлеми, игли за коса и мостри от платове. Норвал влезе след нея заедно с още трима лакеи и момчетата започнаха да палят свещите. За представлението й трябваше светлина. Свещите винаги улесняваха задачата й. Всяка жена изглеждаше красива под меката жълта светлина.
Кларис благодари поотделно на всеки лакей и установи, че Норвал е най-младият между тях. Това означаваше, че най-лесно ще му повлияе, ако някой ден й се наложи да напусне тайно Макензи Мейнър.
Като си тананикаше, тя нареди кутийките си. Поне стотина пъти беше организирала подобни представяния, пред дами и пред селянки. И всеки път, когато избираше момиче от тълпата зрители, сресваше косата му и оправяше дрехите му; виждаше как по младите лица разпъпва надежда.
Ейми твърдеше, че сестра й само измъква пари от кесиите на клиентките. Често й напомняше колко пъти се е налагало да напуснат селището с най-голяма бързина, гонени от гневна тълпа. Но Кларис беше убедена, че след срещата с нея много момичета са започнали да се виждат в друга светлина и животът им се е променил.
Тази вечер щеше да го направи отново. Вече си бе избрала щастливката. Мис Дианта Ерембург, мрачна и раздразнителна, носеше грешните цветове и грешната фризура. Днес Кларис щеше да я превърне в прекрасна млада дама. А утре Дианта щеше да купи всички мехлеми, които й предложеше.
Кларис чу стъпки в коридора, последвани от възбудени гласове. Клиентките идваха. Скоро първата група влезе в зимната градина и се настани на най-добрите места. Кларис изчака дамите да седнат и започна с изреченията, които винаги привличаха вниманието им.
— Мога да излекувам петната ви. Мога да фризирам косите ви. Мога да ви разкажа за последните постижения на дамската мода. Но защо да ви занимавам с тези прозаични неща след като първо мога да ви направя красиви?
— И мен ли можете да направите красива? — изграчи старата лейди Мерсер. Гордо изправена дама, почти глуха, отдавна прехвърлила седемдесетте.
— Още по-красива — поправи я с усмивка Кларис. Лейди Мерсер изхъмка и кимна в знак, че се предава, но й се усмихна сърдечно.
Кларис обичаше стари дами като лейди Мерсер. Дебеличка, със сбръчкано лице, дамата изглеждаше като напомпана. Ала външният й вид беше пълна противоположност на острия език и също така острия ум. Трябваше да се съобразява с нея, защото, макар и възрастна, лейди Мерсер носеше дрехи по най-новата мода и не търпеше глупаците. Кларис знаеше, че трябва да внимава за забележките й, и в същото време й беше благодарна, защото те й гарантираха вниманието на всички в салона. Тя посочи лейди Мерсер и обяви тържествено:
— Тази дама познава най-важните съставки на красотата.
Младите момичета се обърнаха като по команда и зяпнаха невярващо старата жена.
— И коя е най-важната съставка? — Младата лейди Робъртсън не успя да удържи любопитството си.
— Усмивката — отговори тайнствено Кларис. — Всеки мъж ще погледне повторно дамата, която се усмихва, защото тя притежава тайната, която прави истинската жена.
— Сигурна съм, че познавам добре тази тайна, след като съм била женена четири пъти — изръмжа лейди Мерсер, но въпреки арогантния си тон се изчерви така силно, че ружът на бузите и избледня под естествената руменина.
Момичетата вдигнаха ръце към устните си и се закискаха.
— Първата ви задача е да упражнявате усмивката си. — Кларис вдигна ръка, за да насочи вниманието към себе си. — Усмихвайте се. Усмихвайте се, сякаш пред вас стои голямата любов.
Но вместо да последват желанието й, момичетата се вцепениха. По лицата им се смесиха смайване, радост и възхищение. А в следващия миг на устните им изгряха усмивки, една от друга по-прекрасни, една от друга по-прелъстителни.
Кларис се обърна бързо и веднага разбра защо.
На вратата стоеше лорд Хепбърн.
9
Не смръщвайте чело. Ще се сбръчкате.
Лорд Хепбърн носеше свободен тъмносин жакет с кафява жилетка и панталон в същия цвят, който подчертаваше едрата му фигура. Кичури блестяща черна коса падаха по челото и над ушите и му продаваха леко варварски израз. Големите ръце висяха отстрани, леко извити, готови за действие. Лицето с орлов нос, широка брадичка и пронизващи очи напомни на Кларис за древния воин на една от картините, които някога висяха в палата в Бомонтен. Силен и страшен воин. Завоевател.