Кларис притисна едно бурканче до гърдите си, за да устои на изкушението да го хвърли по главата му.
— Това би било знак за погрешно разбрана гордост. Разбираемо е, но добрият домакин е длъжен да намери начин да разсее съмненията на своя гост. — Мисис Тръмбл очевидно бе подушила клюки, защото очите й заблестяха. — Ще ни кажете ли за кой джентълмен става дума, милорд?
— Джентълмен ли? — попита с добре изиграно учудване Хепбърн. — Никога не сам казвал, че става въпрос за джентълмен. Имах предвид нашата принцеса Кларис, която е толкова скромна, че отхвърли поканата ми да присъства на бала.
Лариса заби лакът в ребрата на майка си и достопочтената дама изохка тихо.
— Но тя… принцеса Кларис… — От предишната й самоувереност не бе останала нито следа.
— И аз съм на същото мнение, уважаема — заяви бързо Хепбърн — Принцеса Кларис е много по-знатна личност от всички останали гости на бала. Изгнаничеството й наистина е унизително, но тъкмо затова е необходимо тя да присъства на празника ни. За съжаление дамата е твърде плаха, за да си го позволи, и ме помоли да остане в покоите си. Но съм сигурен, скъпа мисис Тръмбл, че любезните ви думи са променили решението й.
Всички погледи се устремиха към Кларис.
— Прекрасно! — Прюдънс заръкопляска въодушевено, смушка приятелката си с лакът и триумфално посочи с глава разгневената Лариса Тръмбл.
Мис Ерембург веднага разбра този недвусмислен намек.
— О, да, наистина е прекрасно! Толкова ще се радваме, ако вземете участие в нашия бал, принцесо Кларис!
Една от многобройните братовчедки, лейди Алис Ийгълсуърт, не пожела да остане по-назад.
— Без вас няма да е интересно, Ваше височество! Кажете, че ще дойдете!
— Виждате ли, принцесо Кларис? — Хепбърн посочи с елегантен жест развълнуваната публика. — Притесненията ви са били напълно необосновани.
Кларис не смееше да го погледне. Не искаше да види триумфалната му физиономия. Наклони изискано глава и отговори с достойнство:
— Благодаря ви за сърдечното отношение. С радост ще участвам. Чувствам се… почетена.
Хепбърн взе ръката й и нежно целуна крехките пръсти. Лицето му не издаваше триумф. Вместо това я погледна сериозно и настойчиво. Ала когато се наведе над ръката й, изрече тихо и отчетливо:
— Никога не забравяйте, че постигам, каквото искам, Ваше височество.
10
Пътят към ада е настлан с добри намерения. Значи можем спокойно да добавим още няколко камъчета.
В здрача на пролетната вечер Робърт се взираше в писмото, което стискаше в ръка. Безброй пъти беше чел безсрамното послание, но все още не беше в състояние да проумее докрай скритото в него намерение.
Изпращам ви добри вести. Омъжих се. Белегът на моя позор бе заличен от Светата църква и сега детето ми има баща. Любимият ми настоява да остана с него в Испания. Затова не мога да дойда във вашата варварска Шотландия и да изпълня желанието ви…
Тъкмо когато щеше да осъществи плана си, тази жена го осуети!
Робърт удари с юмрук по масата и прокле болката, която сам си бе причинил. Гневът не водеше доникъде. Проблемът му изискваше студено, детайлно планиране…
Когато часовникът удари девет, в коридора се чуха стъпки. Идваха от салона на Милисънт. Робърт бързо сгъна писмото и го прибра в джоба на жакета си.
Чу как Милисънт каза нещо. Отговорът на принцесата прозвуча слабо, а след това… О, не, това бе гласът на малката му сестра!
Прюдънс искаше да присъства на срещата.
Ненапразно бе поканил само Милисънт. Тя беше разумна жена и във всяка ситуация се държеше така, както се очакваше от нея.
Срещата беше заради принцеса Кларис. Той се нуждаеше от принцесата, за да осъществи плановете си. Нуждаеше се от артистичните й способности и щеше да я убеди да участва или да я принуди да изпълнява желанията му.
Прюдънс обаче беше като комар. Стрелкаше се насам-натам и причиняваше такава бъркотия, че често му се искаше да я напляска. Но не смееше, защото малката лесно се обливаше в сълзи, а после се цупеше по цял месец.
Освен това той не беше като баща си. Никога нямаше да повтори думите и действията, които бяха оставили дълбоки белези в семейството им.
Аз не съм като баща си.
Когато дамите влязоха, Робърт стана и се поклони с подчертана учтивост пред всяка поотделно.
Милисънт се запъти с протегнати ръце към него и го прегърна сякаш се боеше, че той е баща им.
— О, Робърт, толкова е хубаво, че се интересуваш от бала!