Очите му се присвиха. Възможно ли беше да е тя?
В следващия миг фигурата се скри зад завесите. Вероятно се бе върнала в салона при другите гости.
В същата секунда чужденецът забеляза някакво движение в сянката под прозореца. Някой го бе видял. Някой, който се движеше със същата опитна скритост като него и който го гонеше.
Личеше му по начина, по който тичаше — свил рамене, със сведена глава, бърз като светкавица. Позна начина, защото след бягството от затвора непрестанно го гонеха тъкмо такива мъже. Те го търсеха с намерението да го затворят и убият.
Отдръпна се бавно и тръгна по незабележимата пътечка за бягство, която бе открил вчера. Не издаваше никакъв шум. И не оставяше следи.
Чужденецът беше принц Рейнджър от Ришарт, дошъл да вземе своята принцеса.
АНГЛИЙСКАТА ПРИРОДА
Преди пет години
Кларис стоеше пред портата на скъпия девически интернат, който от три години беше неин дом. Величествена сграда, разположена в голямо, добре поддържано имение. През лятото старите дъбове даряваха сянка и момичетата можеха да се разхождат спокойно. Сега обаче вятърът събаряше листата им. Голи клони стърчаха към небето. Скоро щеше да дойде зимата.
Когато революцията разтърси страната, вдовстващата кралица тайно изпрати Кларис и Ейми в английския интернат. Тук ги възпитаваха и се отнасяха към тях като към принцеси. Ръководителката на интерната, мисис Китлинг, не бе разкрила самоличността им, но ги ласкаеше и намекваше пред гостите, че в дома й живеят важни личности. Сега Кларис стоеше зад оградата, вкопчила се в железните пръчки, и се опитваше да проумее събитията, довели до позорното им изгонване.
Ейми я подръпна по ръкава.
— Какво ще правим сега, Кларис? Няма ли да си отидем вкъщи, в Бомонтен? Можем ли да стигнем дотам?
— Не знам, мила. — Кларис се обърна към сестричката си. Ейми беше дванадесетгодишна, с тромаво тяло на подрастваща, и не бе в състояние да разбере какво се бе случило днес. А и как би могла? Самата Кларис не го разбираше. — Наистина не знам. Не можах да говоря с директорката. Тя отказа да ме приеме.
Да, мисис Китлинг бе отказала! Сякаш Кларис беше дръзка слугиня, поискала да се представи.
През последните месеци почтителността, с която достойната дама се отнасяше към двете принцеси, се промени. Все по-често се чуваха режещи забележки, че била принудена да държи в заведението си беднячки, а когато гледаше двете момичета, изражението й ставаше кисело и обидено.
Много по-важен обаче беше въпросът защо баба им е престанала да пише. Откакто бяха дошли в Англия, всеки месец получаваха писмо от нея, което ги уведомяваше за хода на революцията и за живота на Сорша и строго ги предупреждаваше да се държат като принцеси. Двете й отговаряха редовно. Но сега бяха минали четири месеца, без сестрите да са получили и дума от баба си.
Кларис притисна чело към студените железни пръчки. Не искаше да мисли за това, но… Ами ако баба им е мъртва? Какво ще правят сега?
— Къде са Джойс и Бети? — изхленчи Ейми. — Нали са ни прислужнички. Трябва да се погрижат за нас.
— Не знам, мила. Попитах за тях, но никой не ми отговори.
Трите учителки, които изведоха момичетата навън избягваха погледите им и се правеха, че не чуват въпросите им. През целия си живот Кларис не се беше чувстваш толкова безпомощна. Даже преди три и половина години, когато революционерите завзеха столицата. Или преди три години, когато старата кралица ги изпрати в чужбина и ги отдели от принцеса Сорша по някакви тайнствени съображения за сигурност. Или миналата година, когато получи вест, че баща й е загинал в хаоса на революцията.
Ейми нямаше представа за мрачните размишления на Кларис. В гласчето й звънна гняв.
— Джойс и Бети са наши. Ние ги доведохме.
Кларис помилва ръката й в топла ръкавица.
— Не са наши. Но и аз искам да поговорим с тях, преди да си отидем. — Потрепери от студ и се озърна. С Ейми не можеха да останат тук като просякини. Наближаваше вечерта, ставаше все по-студено. Малкото набързо събрани дрехи бяха натъпкани в стара платнена чанта пред краката им. Кадифените палта и колосаните бонета не бяха в състояние да ги предпазят от дъжда, който скоро щеше да завали.
В сърцето на Кларис се бореха предпазливост и копнеж.
— Мисля, че трябва да си отидем вкъщи. Трябва да намерим Сорша и да си отидем вкъщи. Нямаме друг избор. Нямаме къде да отидем, освен това… баба сигурно има нужда от нас. — Кларис потегли Ейми към черния път — Нямаме пари… нито пени, но ще помолим за подслон в страноприемницата в Уор.