— Ами ако не ни приемат?
— Разбира се, че ще ни приемат — отговори Кларис с увереност, каквато не изпитваше.
— Ами ако ни изхвърлят на улицата? — настоя упорито Ейми. — Помниш ли децата от сиропиталището? Мръсни, дрипави, ужасно мършави, а едно от момчетата беше увило счупената си ръка в парцали. Помниш ли? Ами ако ни изпратят там?
Разбира се, че помнеше. Как би могла да забрави!
Точно в този момент добре познат глас я предпази от необходимостта да даде отговор.
— Моля, Ваше височество, почакайте!
Кларис се обърна и видя Беатрис. Момичето тичаше през моравата и едрата фигура се тресеше. Не носеше нито наметка, нито шапка, само голяма пътна чанта, която се удряше в коленете й
— Бети! — извика облекчено Кларис и промуши ръце между железните пръчки. Хвана студените ръце на прислужницата и продължи: — Слава богу! Толкова се тревожех за теб! Готова ли си? Това ли са нещата ти?
— Не, Ваше височество. — Бети погледна през рамо, сякаш се страхуваше да не я гони някой. — Това са вашите неща. Събрах всички кремове и мехлеми от кралица Клаудия, още дрехи, ваши и на малката принцеса.
— Няма ли да дойдеш с нас? — намеси се недоволно Ейми.
— Не ми позволяват. Господарката забрани на мен и на Джойс да излизаме от кухнята. Каза, че… че трябва да помагаме на другите момичета. За да изработим парите, които са похарчени за вас, откакто… откакто издръжката ви вече не идва. — Бети се покашля смутено.
— Какво значи това? Как така не пращат пари за нас? — попита смаяно Кларис.
Бети понижи глас.
— Случи се преди около шест месеца. Слугите си шепнеха в кухнята.
— Защо не ми каза? — Щеше да говори с мисис Китлинг и да обясни, че… Какво би могла да обясни? Нали не знаеше защо парите са престанали да идват. Но все щеше да й хрумне нещо.
— Вие сте принцеса. Не очаквах, че ще ви изхвърли — обясни жално Бети.
— Но тя не може да ви принуди да останете тук, нито теб, нито Джойс. Елате с нас — настоя Кларис.
Бети погледна чантата в краката си, после решително я прехвърли през оградата.
— Ваше височество, аз… не мога. — И добави съвсем тихо: — Страх ме е.
Кларис се отдръпна рязко.
— Разбирам. — И тя се страхуваше.
— Не искам да умра от глад, да замръзна или… — Бети я погледна с безкрайна болка. — …да направя за пари нещо, което почтената жена не бива да прави.
Ейми не разбра какво имаше предвид Бети, но Кларис я разбра много добре. При мисълта, че малката й сестра може да стане проститутка, гърдите й се стегнаха от жестока болка и дъхът й спря. Тя, принцеса Кларис от Бомонтен, никога досега не беше поемала отговорност за живота си. А сега носеше отговорност и за Ейми. Трябваше да я отведе вкъщи, преди да я сполети жестоката съдба. Преди и те да преживеят катастрофата, погълнала страната им.
Ейми намести бонето си и непокорните черни кичури нападаха по челото й.
— О, Бети, нали знаеш, че не можем да пътуваме сами! Трябва да ни помагаш!
— Направих, каквото можах. — Бети мушна ръка в джоба на престилката си и извади пълна шепа монети. Протегна ръка през оградата и обясни: — Това са всичките пари, които събрахме в кухнята. С Джойс дадохме всичко, каквото имаме. Другите също дадоха по нещо. Ако сте пестеливи, ще изкарате с тях поне седмица.
Една седмица! Кларис взе монетите с треперещи ръце.
— Благодаря ти, Бети. Помощта ти е неоценима. Ако някой от Бомонтен дойде в училището, кажи му, че ние… че сме тръгнали към къщи. Хайде, върни се в къщата. Студено е, а ти нямаш наметка.
— Да, Ваше височество. — Бети направи реверанс и се затича обратно. По някое време се обърна и отново направи реверанс. Едрото й лице се набразди от тревога, докато гледаше своите принцеси. — Бог да ви пази по пътя!
— Не! — Ейми се втурна напред и провря слабичките си ръце през решетката. — Ти си ужасна, ужасна…
Кларис я сграбчи за раменете и я издърпа по-далече от оградата.
— Какво правиш? — извика сърдито Ейми — Баба й нареди да се грижи за нас, а тя ни изоставя. Защо го допускаш?
— Нищо не допускам. Подчинявам се на реалността. Тя няма да тръгне с нас. Ако си спомняш, последното, което ни каза баба, беше, че принцесата трябва винаги да бъде смела, все едно при какви обстоятелства. Да се държи любезно и учтиво с подчинените си. Винаги. — Кларис въздъхна и потрепери. — Изпълних указанията й.
— Указанията на баба са глупави и ти го знаеш. Какво значение има, че сме принцеси? — Ейми се изтръгна от ръцете й. — Особено сега, когато да си принцеса означава само ядове и никакви привилегии.
— Ние сме, каквито сме. Принцеси на Бомонтен.
— Не сме длъжни — възрази кисело Ейми — Сега сме съвсем сами на пътя. Можем да бъдем, каквито си искаме.