Когато излязоха на шосето, Кларис отговори трезво:
— Не е така просто. Ние сме такива, за каквито сме били родени.
— Ние сме такива, каквито се направим — заяви упорито Ейми.
Кларис спря на малка полянка в близост до гората.
— Като се върнем в Бомонтен, ще видиш, че не е така.
— Не, няма!
Кларис вдигна глава и обходи с поглед тесния път. По живия плет висяха сухи листа, силният вятър гонеше нападалите по пустия път. Над главите им се събираха заплашителни сиви облаци. Вече не можеше да си спомни в каква посока трябва да тръгнат, за да стигнат до малкия крайпътен хан. Преди вървеше, без да мисли. Не беше и нужно, защото винаги някой ги водеше и вземаше, возеше ги… Тя беше седемнадесетгодишна и нямаше никаква представа за реалния свят. Беше длъжна да се грижи за Ейми, докато стигнат до Бомонтен, а нямаше ни най-малка представа в каква посока да тръгне. Искаше й се да се отпусне на земята, да се свие на кълбо и да плаче, докато не й останат сълзи.
В този миг от горичката изскочи нещо голямо и черно и се хвърли към тях. Мъж. Едър, масивен, заплашителен мъж.
— Махни се! — изкрещя Ейми.
Мъжът сграбчи Кларис за рамото и я повлече към дърветата.
Тя изпищя. Един-единствен, дълъг, пронизителен писък.
Мъжът я скри зад един дебел ствол и я пусна.
— Не се плашете, Ваше височество! — извика, преди тя да е побягнала. — Спомняте ли си кой съм?
Разбира се, че си спомняше. Този дрезгав глас можеше да принадлежи само на един мъж, на един-единствен. Сложи ръка върху сърцето си, което биеше с дива сила.
— Джефри!
Той беше различен, напълно различен от всички други мъже в родината им. Рус, със сини очи, ръцете му бяха твърде дълги, даже за масивното тяло. Могъщите, леко увиснали рамене и големият корем биха направили чест на всеки пристанищен работник, а носът и устните изглеждаха като обезформен от много сбивания. Ала носеше изискано облекло, говореше като придворен и отдавна беше на служба при баба й — Кларис го помнеше от дете. Беше куриер на баба й, личен камериер, лоялен пратеник. Каквото трябваше да направи кралица Клаудия, Джефри го уреждаше вместо нея.
Като го видя, от раменете й падна огромен товар.
— Благодаря на бога, че ни намерихте!
Ейми се прилепи до сестра си и огледа мрачно непознатия.
— Аз не знам кой си! Откъде се взе?
Мъжът се поклони пред двете момичета.
— Аз съм слуга на вдовстващата кралица Клаудия. Тя ми има пълно доверие.
Ейми го изгледа недоверчиво.
— Наистина ли?
Кларис прегърна успокоително сестричката си.
— Наистина. Баба винаги изпраща Джефри, когато има важни вести за съседните страни. — Но защо бе дошъл тук? Защо точно в този момент? — Какво става с баба? — попита с треперещ глас. — Да не е…
— Баба ви е добре! — Бледосините очи изгледаха пронизващо нея, после и Ейми. — Но революционерите опустошават страната и тя ме изпрати да ви кажа, че трябва да бягате!
В облекчението на Кларис се примеси ужас.
— Да бягаме? Защо? Къде?
— Зли хора са по петите ви. Искат да ви убият, за да не остане никой от кралското семейство на Бомонтен. Трябва да избягате на континента — завърши настойчиво той. — И да останете там, докато нейно величество нареди да се върнете.
Ейми все още го оглеждаше с подозрение.
— Как ще ни намерят, ако се скрием?
— Баба ви каза на мен, само на мен, че когато дойде време да се завърнете, ще публикува обява във вестника. Не вярвайте на никого, който ви потърси и каже, че вече не е опасно и можете да се върнете. Ако не носи писмо от баба ви, бъдете сигурни, че е предател. Аз нося писмо от кралицата. — Той извади сгънат лист от торбичката, която висеше на колана му.
Кларис буквално изтръгна писмото от ръката му, счупи печата на баба си и прочете кратките й нареждания. С всяка дума смелостта я напускаше. Подаде писмото на Ейми и се обърна към Джефри,
— Няма съмнение. Баба пише да бягаме и да се скрием докато положението се успокои. — Гласът й отново затрепери, но в сърцето й покълна плаха надежда. — Вие ще дойдете с нас Джефри, нали?
Мъжът я погледна виновно.
— Не мога. Трябва да предупредя Сорша.
За първи път през този дълъг ужасен ден Кларис изпита нещо като радост.
— Значи знаете къде е Сорша? Ще ни заведете ли при нея?
За момент мъжът се стъписа.
— Не. Не, не мога.
Ейми вдигна глава от писмото.
— Но нали току-що казахте, че ще отидете при Сорша!
— Заповедта на моята кралица гласи, че кронпринцесата трябва да остане разделена от вас. — Ъглите на устата му увиснаха. — Много съжалявам, но отсега нататък двете ще се оправяте сами.
— Баба никога не би ни пуснала без гувернантка — заяви твърдо Ейми.