Когато зави по следващата алея, Кларис видя нечия пола да изчезва зад живия плет. Помисли малко и реши да не обръща внимание. Сигурно някоя от младите дами беше изтичала в градината, за да си изплаче очите заради някаква измислена обида.
Накрая все пак не устоя на изкушението и реши да хвърли поглед към личността, която се стараеше да не я видят.
В края на дългата алея се издигаше малка бяла беседка защитена от жив плет и цялата обрасла с увивни рози. Между цветовете се виждаше лицето на Милисънт. Изглеждаше загрижена. Кларис уважи желанието й да се усамоти и само й махна на минаване, но в същия момент лицето на Милисънт светна.
— Ваше височество! — извика тя. — Колко се радвам, че сте вие!
Кларис също се зарадва, че не беше някои друг. Милисънт беше съвсем различна от своя брат Явно той беше засукал още с майчиното мляко цялата арогантност и цинизъм на семейство Хепбърн. Милисънт беше спокойна, любезна, с нея човек се чувстваше уютно. Брат й обаче беше нагъл негодник.
Но Кларис не искаше да мисли за него. Не искаше и да го види. Трябваше да го избягва.
Тя се поколеба и спря пред една дупка в живия плет.
— Добро утро, лейди Милисънт. Каква прекрасна утрин, нали? Смятам да пояздя. Желаете ли да ме придружите?
Лицето на Милисънт се удължи.
— Благодаря, но аз не яздя добре и със сигурност ще ви разваля удоволствието — на вас и на великолепния ви жребец.
Кларис изпъчи гърди с добре изиграно високомерие.
— Толкова ли надменна ви изглеждам, че да избирам спътниците си само според ездаческите им умения?
— Не! Не исках да кажа… — Милисънт изведнъж се засмя. — Вие ме дразните.
Кларис отговори на усмивката й.
— Познахте.
— Елате за малко при мен. Ще поговорим за бала. Снощи така и не успяхме.
Последното, за което желаеше да говори, беше за проклетия бал. В момента мислеше за съвсем други неща. Но в крайна сметка всичко беше свързано с бала.
Разбира се, нямаше да попита Милисънт за него. Макар че много искаше да знае дали се е наранил. Но може би Милисънт не знаеше. Освен това отговорността за бала беше твърде тежка за крехките й рамене и Кларис се чувстваше длъжна да й помогне. Дори само с приятелски разговор.
Но първо трябваше да узнае какво се е случило с Хепбърн.
— Предполагам, че сестра ви се чувства добре — заговори подчертано небрежно. — А как е брат ви?
Милисънт я погледна изненадано.
— Мисля, че и двамата се чувстват добре.
— Много се радвам. — Кларис приседна на една от лакираните в бяло пейки. — Видяхте ли ги вече?
— Прюдънс? Вие се шегувате! Тя става най-рано към обед. — Милисънт седна насреща й. — Всеки ден й обяснявам, че не е кралица, но тя не ме слуша. Вие спяхте ли всеки ден до обед?
— В никакъв случай. Баба щеше да ни убие. — Кларис не внимаваше какво говори, защото трескаво се опитваше да събере повече сведения за Хепбърн, без Милисънт да заподозре нещо. — Ставахме на разсъмване и излизахме за един час на разходка! Всеки ден, независимо от времето. След това ни даваха хубава закуска, съставена според указанията на баба, а после… — тя млъкна изведнъж. Милисънт я слушаше унесено. Нямаше право да й разказва живота си. Естествено, Милисънт никога не би я предала умишлено, но дори да изпуснеше по невнимание някоя безобидна забележка пред подозрителна личност, това можеше да бъде много опасно за двете принцеси. — Това е минало. Отдавна вече не съм онази принцеса.
— А каква принцеса сте сега? — попита с интерес Милисънт.
— Принцеса, която върти търговия. — И за съжаление принцесата май няма да открие какво е станало с Хепбърн, каза си горчиво Кларис.
— Чела съм много за революциите, слушала съм какви ли не истории и често съм се питала как живеят хората, прогонени от родината си. — В очите на Милисънт светеше искрено съчувствие. И приятелство. — Сега знам. Вие ми помагате.
Кларис гледаше жената насреща си и се питаше как е могла дори за миг да я помисли за обикновена. Съчувствието разхубавяваше лицето й, а нежното разбиране беше като балсам за душата й.
— Не разбирам защо мъжете в Шотландия са толкова глупави — изрече импулсивно тя. — Как е възможно още никои да не е поискал ръката ви?
Милисънт се отдръпна сякаш бе получила шамар.
— Не са чак толкова глупави. — И се изчерви до корените на косата.
Аха. Значи Милисънт си имаше сърдечна тайна.
— Бъдете искрена с мен — помоли Кларис. — Кой е мъжът, накарал сърцето ви да затупти по-силно?
Милисънт вдигна рамене, напразно опитвайки се да покаже равнодушие.