Трябваше да тръгне по друг път. Да му поднесе отказа си с хумор, без да го отблъсква и преди всичко, без да му даде да забележи истинския размер на отчаянието й. Естествено, можеше да отклони вниманието му с малък флирт, това със сигурност беше добра идея, но не биваше да прекалява. Миналата нощ той я бе целувал без никаква провокация. Не искаше отново да преживее това. Тази… прекрасна страст. Съзнаваше, че стои на ръба на пропаст. Бездънна пропаст.
Приближи се до него и се усмихна, за да покаже трапчинките си.
— Милорд… — гласът й прозвуча нежно, почти интимно, — онова, което искате от мен, е невъзможно. Ако ме хванат, с мен е свършено.
Но той не се поддаде нито на сантиметър. Точно обратното, брадичката му се вирна още по-упорито, а в погледа блесна студенина.
— Няма да ви хванат. Никога няма да го допусна.
Кларис опита с разумни аргументи.
— При такива шаради винаги съществува вероятност от провал.
— При тази не.
Сърцето й заби още по-силно, дланите й овлажняха. Той беше опасен. Опасен и неумолим. Сигурно и луд. Въпреки това трябваше да откаже. Просто трябваше.
— Не мога да го направя, милорд.
Той се извърна настрана, сякаш искаше да скрие мислите си от нея. След миг отново вдигна поглед и затърси нещо в лицето й.
— Това ли е последната ви дума?
Неловкостта, която бе изпитала при първата им среща, се засили.
— Не мога другояче.
— Преди около месец — започна да разказва Хепбърн — чух за някакъв кон, впечатляващ двегодишен жребец от Джилмайкъл. Конят принадлежал на тамошния съдия. Наполовина арабски, наполовина бомонтенец, много рядка раса, с необикновен цвят и жизненост. — Любезният тон направи неизречената заплаха в думите му още по-страшна.
Кларис усети как пребледня и неволно се вкопчи в юздата. Блейз подскочи нервно, но тя устоя на напора да го помилва.
— Какво намеквате?
— Вие сте откраднали коня. — Хепбърн се усмихна с мрачно задоволство. — Откраднали сте Блейз.
14
Не може едновременно да сте гневни и да разсъждавате разумно.
„Откраднали сте коня.“ Хепбърн знаеше подробностите. Знаеше истината.
И не се плашеше дори от открит шантаж.
Поривът да избяга заплашваше да я надвие. Трябваше да се махне от градовете и хората в тях. Да пришпори Блейз и да препуснат в луд галоп. Да усеща вятъра в лицето си, да забрави всички задължения… дори Ейми, която я очакваше в селото. Да си отиде, без да се обърне нито веднъж.
— Не, не е вярно! Баща ми, кралят…
— Той е мъртъв. — Хепбърн направи нетърпелив жест. — А, даже и да беше жив, не би ви подарил такъв кон. Блейз е само на две години, а ако съдя по вашите собствени изказвания, вие сте в Англия доста по-отдавна.
Бе попаднала в капан. В капана на собствените си глупави лъжи, в капана на този дяволски мъж с красива, мека и страстна уста и с кремък вместо душа. Какво да прави? Какво ще стане, ако му разкаже истината? Той обича животните. Може би ще я разбере.
— Е, добре, вярно е. Съдия Феърфут се смята за отличен треньор на коне. Опита се да пречупи Блейз и когато не успя, поиска да убие това прекрасно… — Тя помълча малко, за да овладее вълнението си, и добави: — Блейз не заслужаваше да умре само защото някакъв си несръчен, груб английски съдия си е наумил да унищожи всяко същество, което притежава красота и смелост.
По лицето на Хепбърн не трепна нито мускулче.
— Опита ли се да пречупи и вас? — Гласът му прозвуча безизразно.
„По-добре ме послушай, момиче, иначе ще хвърля и теб, и сестра ти в подземието. Никога вече няма да видиш дневната светлина.“ Споменът за страшната сцена я разтърси. Спомни си разкъсания корсаж, сините петна по китките си. И щастливото обстоятелство, че Ейми й се притече на помощ.
Срамът я накара да се изчерви. Знаеше, че още дълго няма да избяга от спомена. А как й се искаше да го забрави!
Не отговори на въпроса на Хепбърн.
— Жена му още ходи и говори, но е пречупена. Вътрешно мъртва. Моля ви, милорд, не му връщайте Блейз! Жребецът никога няма да допусне да го пречупят. С него трябва да се отнасят нежно, с разбиране. Съдия Феърфут ще го убие. При него го очаква мъчителен, ужасен край.
— Няма и му върна Блейз. — Хепбърн й протегна ръката си в кожена ръкавица. — Ако изпълните желанието ми. — Очевидно очакваше Кларис да стисне ръката му и да подпечата споразумението им.
Тя втренчи поглед в ръката му, после бавно премести очи към лицето. Този мъж мислеше само за едно. За успеха на проклетия си план.
Не беше справедливо. Тя беше принцеса, родена, за да бъде обграждана с грижи и любов. Не беше почтено. Защо трябваше да порасне толкова рано? И не само това, ами и да поеме отговорността за собственото си оцеляване и за живота на сестра си! Защо трябваше да живее в постоянен страх за живота на голямата си сестра? Не беше справедливо и да се изправя срещу този мъж, който държеше всички козове в ръката си и я излагаше на опасност с дяволския си план.