— Тогава значи не ви интересува, права ли съм? — Всяка дума беше като удар с камшик.
— Милисънт няма причини да се тревожи. — Той седеше на седлото като статуя. — Би трябвало да ми повярва.
— Може би ще ви повярва, ако някога благоволите да поговорите с нея като брат със сестра. Но вие я избягвате и тя е сама с болката си. — Кларис вече не можеше да се удържи. — Къде сте се научили на такова недостойно, подло поведение?
Мъжът потръпна, сякаш бе докоснала болното му място.
Това я зарадва. Надяваше се спомените да му причинят болка и продължи да се рови в душата му с надеждата да го нарани още по-дълбоко.
— След смъртта на баща ви тя се е грижила за имението и дома ви. Обзалагам се, че тя е възпитала и Прюдънс. Права ли съм?
— Да.
— Да — повтори подигравателно Кларис. — А вие не сте й благодарили за това с нито една дума и не сте я окуражили нали?
— Да.
— Лейди Милисънт е възхитителна, очарователна и забележително красива жена, жива погребана в тази дълбока провинция. Изпълнява дълга си и никой не й обръща внимание. Дори брат й, когото обожава.
Хепбърн изобщо не изглеждаше виновен.
Естествено, че не. Щом не изпитваше угризения на съвестта, че шантажира една принцеса, как да се чувства виновен, че се отнася толкова зле към собствената си сестра?
— Заявявате й, че ще организирате бал, и тя веднага се хваща на работа. Не й давате достатъчно време да се погрижи за всичко, позволявате на младите дами да пристигнат рано-рано, макар че така удвоявате работата й, а после…
Лордът я погледна с високо вдигнати вежди.
— Аз пък си мислех, че й помагат.
— Ако под помощ разбирате, че са се настанили удобно на подплатените си задни части и я критикуват, тогава значи наистина й помагат. Брилянтно! Стадото от възбудено крякащи млади дами има нужда от здрава ръка. Хем искат постоянно да се забавляват, хем една или две имат нужда от меко рамо, на което да изплачат мъката си. Откакто пристигнаха, Милисънт сменя блузите си по три пъти на ден.
— Не би трябвало да проявява чак такова съчувствие. Ако им се скара, ще престанат да плачат на рамото й.
— Значи искате да ги отблъсне? Както собственият ви баща я е отблъснал? Както постъпихте самият вие? Няма да го направи, милорд. Милисънт познава болката, която причинява подобно отблъскване. — Дали думите й изобщо стигаха до сърцето му? — Тя би трябвало да танцува на бала ви, вместо да се мъчи с организацията.
Отговорът му бе на глупав, нечувствителен мъж, какъвто беше.
— Тя не обича да танцува.
— Защо не се изразите по-точно? Никой не я кани да танцува. И знаете ли защо?
— Сигурен съм, че вие ще ми кажете.
— Все някой трябва да го направи! — Кларис пое дълбоко въздух, за да се овладее, но толкова рядко губеше контрол над себе си, че сега й беше невъзможно да се успокои. — Никой не я кани, защото тя е убедена, че не е красива. И че всички други са на това мнение. — Кларис се удари по гърдите. — Но аз мога да я променя. Ще й направя нова прическа, ще избера тоалета й, ще освежа кожата й и най-вече ще я науча как да се смее и да говори. Но внимавайте какво ще ви кажа сега! Тя не ми разрешава по направя. И знаете ли защо?
— Сигурен съм, че ей сега ще разбера.
— Всеки мъж би трябвало да се смята за щастливец ако може да има жена като Милисънт, но тя не иска да й помогна, защото вярва, че не струва нищо. И по чия вина, милорд? Как мислите, кой е отговорен за ниското самочувствие на сестра ви?
Хепбърн я наблюдаваше възхитено. Очевидно възмущението и съчувствието й бяха нещо, което му беше трудно да проумее.
— Сигурен съм, че обвинявате мен.
— Може би — отвърна презрително тя — би трябвало да се държите с нея така, сякаш ви е приятелка, не сестра. Това ще ви позволи да направите всичко, за да й помогнете.
Последните й думи отидоха на вятъра. Този безчувствен негодник вече не й обръщаше внимание. Погледът му се устреми към съседното възвишение, където се случваше нещо.
В следващия миг Кларис разбра какво. Вятърът донесе до тях задавени викове. Тропот на копита. И острото, смъртоносно свистене на куршум.
— Макгий — Хепбърн светкавично обърна Хелиос и препусна нагоре по стръмния склон.
Кларис го последва. Когато изкачиха възвишението, пред очите им се разкри кошмарна сцена. Точно така сънуваше войната и революцията в родината си. Не можеше да повярва, че кошмарите й ще оживеят тъкмо в тази мирна долина в Шотландия.
Под две стари ябълкови дървета се гушеше самотна селска къща. На южния склон се зеленееше малка градина, в свежата трева се ровеха десетина пилета.
Вратата на къщата беше изтръгната от пантите. В градината лежеше жена и под безжизненото й тяло се бе образувала локва кръв. На едната ябълка бяха вързани два запотени коня. Един от ездачите налагаше безмилостно дребен мъж, докато другарят му го държеше.