Кларис чу чупене на кости и й прилоша. Беззъбият се свлече на земята, ревейки от болка.
— Ти ли беше снощи пред дома ми, негоднико? — Кларис чу въпроса на Хепбърн въпреки виковете на ранения.
Не. Тя също бе видяла нощния посетител. Не беше нито един от двамата.
— Дори не знам кой сте! — Хепбърн направи една крачка към едрия мъжага, който се отдръпна уплашено.
— Лъжец! — Лордът стисна ръце в юмруци. — Осмели се да шпионираш дома ми.
— Аз съм от Единбург. Нямам понятие кой сте и не съм шпионин. Аз съм честен крадец, това съм. — Юмрукът на Хепбърн го уличи по ухото с такава ярост, че главата му полетя настрани.
Ала той се окопити бързо, преодоля защитата на Хепбърн като опитен боксьор и му нанесе удар в брадата.
Кларис нададе тих вик. Хепбърн умело избягна следващия удар, сниши се под грамадните ръце на противника си и му нанесе два бързи, силни удара в носа. Пръсна кръв.
— Негодник — проговори студено лордът. — Ти наблюдаваше дома ми.
Плешивецът направи опит да го свади на земята.
Ала Хепбърн се отдръпна умело и този път заби юмрук в окото му.
— Кой ти плати да шпионираш дома ми?
Мъжът се отдръпна, залитайки.
— Проклятие! Мръсен кучи син! Сигурно си луд.
— Знам, знам. — Хепбърн нанесе още един удар. — Е, кой ти плати?
— Никога не съм виждал къщата ви! — Мъжът се обърна и се опита да избяга.
Хепбърн го изрита и едрият мъж се стовари тежко на земята. Едва се бе изправил, когато Хепбърн отново го ритна. Изправи се заплашително над него и попита:
— Да ме ограбиш ли искаше?
Мъжът замахна и се опита да го удари по краката, ада лордът отскочи с лекота, наведе се и сграбчи противника за раменете. Изправи го на крака и попита студено:
— Какво искаше да откраднеш? — И за пореден път заби юмрук в брадичката му.
— Нищо, кълна се, нищо! — Негодникът правеше отчаяни опити да избягва сипещите се удари и търсеше начин да нанесе поне един удар.
Хепбърн го удари в гърдите, тресна юмрук в ухото му и с целенасочен удар натроши носа му.
Най-сетне плешивецът се строполи на земята. Не виждаше нищо, защото собствената му кръв се стичаше в очите му.
— Аз изобщо не ви познавам! — изхърка задавено той.
Хепбърн го погледна втренчено. Дишаше тежко и изглеждаше досущ като демон.
— Аз съм граф Хепбърн — обясни той. — Ти ограби и уби мои хора.
— Никога вече — изхърка мъжът.
— Точно така, никога вече. — Хепбърн се наведе, издърпа го за ризата и отново започна да го обработва с юмруци.
Кларис не издържа. Подкара Блейз и застана близо до него.
— Лорд Хепбърн! — Плъзна се от седлото. — Лорд Хепбърн! — Когато ръката му отново се вдигна да удари загубилия съзнание мъж, успя да го спре. — Моля ви, лорд Хепбърн! Не го бийте повече! Трябва да спрете! — Беше й лошо. Гласът й трепереше от ужас.
Хепбърн вдигна глава и я погледна, сякаш не я беше виждал никога през живота си. Косата му стърчеше на всички страни, единият ръкав бе разкъсан от ножа и от ръката му течеше кръв. Изглеждаше така, сякаш дяволът стискаше душата му в ноктите си, и за момент Кларис се уплаши, че ще удари и нея.
В следващия миг Хепбърн пое дълбоко дъх. Лицето му се отпусна. Без да бърза, той свали ръката си и пусна крадеца на земята.
— Ваше височество. — Гласът му прозвуча застрашително спокойно и нормално. — Върнете се в Макензи Мейнър и изпратете някой да се погрижи за Макгий. Дотогава аз ще остана тук и ще видя какво мога да направя — заповяда той.
— Но… — Кларис посочи ръката му. — Милорд, вие сте ранен.
Той се погледна равнодушно.
— Виждал съм и по-лоши рани. Макгий обаче не е, бедният. — Свирна на Блейз и конят се приближи послушно.
Хепбърн вдигна Кларис на седлото и тя се разтрепери от уплаха под докосването му. Но не изпита отвращение или омраза, напротив! Всичко друго, само не и това. Дано бог се смили над нея…
— Ако не се погрижим веднага за Макгий, човекът ще умре. — Хепбърн плесна Блейз по задницата. — Побързайте.
15
Принцесата се упражнява в шев и бродерия, за да създаде красив продукт и да покаже красивите си ръце и елегантните си движения.
Кларис стоеше до прозореца в кабинета на Хепбърн и следеше напрегнато какво става в двора. Хепбърн тъкмо бе пристигнал. Беше целият в кръв от раната на ръката си, но не изглеждаше дори замаян. По ужасените женски викове и неговите тихи, успокояващи отговори тя разбра, че се приближаваше към кабинета си. Когато влезе, тя стоеше в сянката.