— Добре съм, Милисънт — прозвуча гласът му на вратата. — Раната е малка и не ми трябва хирург. Трябва да прегледам пощата, пристигнала този следобед. След това ще си легна. Обещавам ти. Върни се при гостите си. Знаеш, че се нуждаят от теб повече, отколкото аз. — С тези думи той затръшна вратата пред носа на разтревожената си сестра и се запъти към писалището, където пощата чакаше на сребърна табла.
Кларис го наблюдаваше скритом. Очите му бяха леко подути, брадичката му кървеше, но беше забележително спокоен за мъж, участвал в кървава битка. Обаче раната на ръката му изискваше незабавни грижи.
— Не се крийте в сянката, Ваше височество — изрече той, без да вдигне глава. — Елате и ме превържете. Това искате, нали?
Кларис отдавна бе приготвила ножица, принадлежности за шиене, купичка с гореща вода и чисти кърпи. Хепбърн дори не ги погледна. Както не бе реагирал и когато я завари в кабинета си. Когато Кларис излезе на светло, я погледна втренчено.
Очите му все още бяха кръвясали.
В гърдите му все още бушуваше гняв.
Сърцато й заби по-силно. Дощя й се да избяга. Но си заповяда да остане. Трябваше да се увери, че той е добре. Макар че какво я бе грижа? Тя бе видяла лошата му страна, неконтролирания гняв, този безмерен и убийствен гняв, който го тласкаше да отнеме човешки живот. И в същото време бе открила най-добрата страна на характера му. Каквото и да бе направил, то беше, защото се застъпи за хората, поверени на негови грижи.
Съчувствието, на което я беше научила баба й беше вкоренено дълбоко в нея, а той се нуждаеше от помощта й.
Хепбърн с мъка откъсна поглед от нея, за да създаде известно разстояние помежду им. Най-сетне Кларис успя да попита уж небрежно:
— Как е Макгий?
— Жена му е мъртва, но той ще оцелее. — Хепбърн бутна пощата настрана и заобиколи писалището, за да дойде по-близо. — Градският хирург се грижи за него.
Кларис изпита удовлетворение, че той не криеше раните си от нея.
— По ръцете ви лепне кръвта на Макгий — каза тихо и потопи пръстите му в купата с вода, която моментално се оцвети в червено. Кръвотечението не преставаше и тя с ужас установи, че кръвта е на самия Хепбърн.
Естествено. След онзи див, брутален бой нямаше как и ръцете му да не пострадат.
— Първо ще прегледам раната от ножа на ръката ви, а после ще превържа пръстите. Свалете ризата.
Той не се помръдна. Стоеше и я гледаше, сякаш не я беше чул или тя бе говорила на чужд език.
Кларис посегна към ризата, за да му помогне, но той отблъсна ръката й със светкавично движение. Сграбчи с десница зейналия ръкав, скъса го с един замах и го хвърли на пода.
— Готово.
Чувство за приличие? И това от мъжа, който миналата нощ едва не я завлече в леглото си? Кларис натопи няколко кърпи във водата и внимателно изми кръвта от раната. Просто не можеше да повярва.
— Нима принцесите се учат да превързват рани от нож? — Хепбърн стоеше пред нея със сведена глава. Дишаше тежко, гърдите му се вълнуваха, гласът му бе дълбок и гърлен. Но въпросът беше съвсем нормален.
— Баба не търпеше неспособните и безделниците. — Кларис почисти предпазливо ръбовете на раната и се опита да разбере колко е дълбока, мускулната тъкан изглеждаше недокосната, но кожата беше разкъсана и непременно трябваше да зашие. Даже с повече шевове, отколкото беше предполагала. На този фон равнодушието му изглеждаше още по-недостоверно. Болките сигурно бяха ужасни. Потънала в мислите си, тя продължи да говори: — Баба ни научи да шием, а когато избухна революцията, каза, че вероятно ще се наложи да превързваме ранени. Обясни, че имаме дълг към лоялните войници. Че ние сме символите на онова, за което се бият.
— И какво? Погрижихте ли се за лоялните си поданици?
— Не. Баба искаше да останем и да умрем за страната си. Но баща ми се възпротиви. Изпрати ни в Англия, за да останем живи. Често ми се е искало да не бяхме тръгнали. Но съзнавам, че това е смешно. Ако бяхме останали, вече щяхме да сме мъртви. Докато сме живи, остава надеждата да се върнем в… — Кларис млъкна като опарена. Не смееше да се отдава на напразни надежди, защото това правеше днешния й живот непоносим.
И преди всичко Хепбърн не биваше да узнае, че в най-скритото ъгълче на сърцето й пламъчето на надеждата никога не угасва. Беше я страх, че той ще намери начин да използва този пламък срещу нея — както бе използвал Блейз, за да я принуди да вземе участие в безумния му план.
Тя му посочи стола до масата и го притисна да седне.
— По-добре е да сте седнал, докато превързвам раната.
— Не искам да седя. — Той се взираше право напред, устните му бяха опънати. — Ще остана прав.