— Както желаете. — О, да, любовта можеше да се превърне в непоносимо тежък товар, но докато го гледаше в този момент насреща си, с наранена душа и тяло, Кларис изпитваше копнеж, който идеше направо от сърцето и беше по-силен от всички чувства, изпитвани досега в живота й.
Глупости. Това не беше любов. Беше истинско безумие да мисли по този начин. Тя копнееше за него и заедно с това го мразеше. Беше сигурна, че когато един ден напусне това място, ще продължи да мисли за него. Защото светлите очи, целувките и докосванията му бяха завладели душата й.
А сега трябваше и тя да го докосне. Да го лекува. Да се погрижи за него, без той да усети копнежа й, защото самият той не показваше абсолютно никакви чувства от този род. Напротив, стоеше напълно неподвижен и се отнасяше към нея, сякаш е част от мебелировката. Докато вдяваше в иглата котешко черво, тя се опита да го провокира.
— Кръстат бод ли да използвам?
— Просто зашийте раната. — Той раздвижи предпазливо пръсти, без да вдигне глава. — Колко сестри имате?
Думите му й причиниха шок.
— Сестри ли?
— Казахте, че имате сестри.
— Не съм казала нищо подобно. — Никога не би издала съществуването им!
— Казахте „нас, момичетата“. — Той извади едната си ръка от купата и я подсуши с кърпа. — Идвате от Бомонтен.
Страхът изгори стомаха й като огън.
— Невъзможно с да го знаете!
— Сега съм сигурен.
Отново я бе хванал в капан. Сега знаеше името на страната й и можеше да я продаде на негодниците, които искаха смъртта й. Имаше още едно средство, за да я подчини на волята си.
Без да се поколебае нито миг, Кларис заби иглата в кожата му. Хепбърн трепна едва забележимо.
— Значи съм прав. Често се питах дали не сте от Бомонтен, още откакто ви видях за първи път. Англичаните не знаят почти нищо за малката ви страна, но когато бях на Иберийския полуостров, всички войници бяха на мнение, че жените от Бомонтен са особени. Някак… по-естествени от другите.
Кларис трепереше от страх.
— Причината е само в моите кремове.
— И естествено сте една от принцесите на Бомонтен — заключи подигравателно той. — А сестрите ви? Къде живеят?
Значи не знаеше нищо за Ейми. Кларис пое дълбоко въздух. Ейми можеше да диша спокойно.
— Сестрите ми не ви засягат!
Изгледа го скритом и изведнъж се успокои. Този мъж нямаше да я предаде, поне не нарочно. Ако правеше онова, което се изискваше от нея, Ейми щеше да се отърве от преследване.
А що се отнася лично до нея, Кларис… той можеше спокойно да отиде до Хадес и да се върне. Хепбърн беше груб, неучтив, брутален тип, който не можеше да очаква от нея и най-малката отзивчивост.
И все пак… той бе спасил живота на Макгий. Кларис бе убедена, че ако не е тя, нямаше кой да превърже раната му. Значи трябва да се грижи за него, все едно харесва ли го или не.
Събра ръбовете на раната и ги стегна внимателно.
— Как познахте, че идвам от Бомонтен? — попита тя, докато връзваше всеки шев поотделно.
— Казахте, че Блейз е наполовина арабски, наполовина бомонтенец. Повечето хора изобщо не знаят за съществуването на тази малка страна, да не говорим за конете, които се отглеждат там.
— А вие откъде познавате Бомонтен? И тамошните коне. — Пръстите й трепереха. — Кой ви е говорил за тези неща.
Гой сложи ръка върху нейната и я задържа.
— През войната бях на Иберийския полуостров. Пропътувах цяла Испания и Португалия, бях в Пиренеите, посетих Андора и Бомонтен.
Кларис впи нокти в кожата му.
— Значи знаете за революцията?
Носталгията я прониза. Във вестниците не пишеше нищо.
— Моля ви, кажете ми, в страната още ли цари анархия? Или кралица Клаудия е успяла да овладее положението?
— Не знам.
Кларис стисна зъби. Беше готова да го раздруса, да му изтръгне информацията със сила.
— Как така не знаете? Нали сте били там?
— Прекосих страната през нощта. — Хепбърн пусна ръката й. — Препусках от един крайпътен хан към следващия и подслушвах какво се говори за армията на Наполеон.
Колко години беше чакала да се завърне в Бомонтен! Някой да я повика обратно. Четеше жадно всички новини. Колко пъти се беше изкушавала да отиде в посолството в Лондон и да попита какво става! Но не смееше. Джефри й бе втълпил, че нито тя, нито Ейми не могат да се опазят от атентаторите. Даже да бе рискувала живота си, не би посмяла да изложи Ейми на опасност. Разочарованието й беше огромно. Отмъсти си на Хепбърн с най-грозната обида, която й хрумна.
— Какъв сте били? Нещо като шпионин?
— Не.
Естествено, че не. Английските аристократи не ставаха шпиони. Подобни дейности бяха под достойнството им. Те се кипреха в красиви униформи, яздеха благородни коне и помитаха безпомощни пешаци със сабите си.