— Злато, тамян и мирта — рече подигравателно кръчмарката.
— Имате право, но само отчасти — отвърна Кларис. — Моето кралство, естествено, се намира много далеч от Витлеем, но търговските пътища към Ориента съществуват от векове. Моята страна е известна с планините, и съкровищата си. И с прекрасните си жени. — Тя се усмихна на възрастните мъже, които седяха под навеса на кръчмата и бяха проточили сбръчканите си шии, за да я виждат по-добре.
Пет почти еднакви беззъби усти отговориха на усмивката й, а един от старците се облегна на стената и притисна ръце към гърдите си, имитирайки сърдечен пристъп.
Кръчмарката го удари с шала си.
Старците се разсмяха в един глас като древногръцки хор. Очевидно й се възхищаваха.
Кларис обичаше старите мъже. Те казваха, каквото мислят, смееха се, когато си поискат, и винаги я харесваха, все едно какво се случваше. Винаги.
Извади чиста кърпа и грижливо отстрани крема от лицето на мис Розабел. Натисна я по гърба, за да изпъне рамене, разхлаби косите й, разроши ги леко и я бутна към ръба на подиума.
Сред зрителите се понесе учуден шепот.
— Ето, виждате ли каква промяна настъпи само за пет минути! — Кларис посочи лицето на момичето и продължи: — Тъмните кръгове изчезнаха, кожата е розова и изглежда здрава. — Много по-важно е обаче, помисли си доволно тя, че носът и брадичката на шивачката не стърчат така грозно, а меката, разпусната коса й придава много по-младежки вид. Дайте ми един час и ще ви покажа колко още неща мога да променя у всяка жена.
Мис Розабел предпазливо попипа лицето си.
— Красива ли съм сега?
— Много — отговори й уверено Кларис.
— Кожата ми се усеща толкова чиста и свежа! — Мис Розабел се усмихна за първи път и няколко мъже замърмориха одобрително. Досега не я бяха забелязвали, но промяната ги впечатли. Розабел може да не беше красавица, но беше млада и здрава и скоро щяха да я засипят с предложения за вечерни разходки.
Въпреки това трябваше да бъде предпазлива. Повечето мъже се отнасяха благосклонно към самотните жени, но не всички бяха така благородни. Кларис плъзна поглед по множеството и затърси възможни причинители на ядове.
Като не видя нищо заплашително, тя извади от чантата си парче мек син плат и го драпира на гърдите на мис Розабел. Цветът подчертаваше по най-добрия начин атрактивното лице.
— Е, дами и господа, това разкрасяване струва ли си десет фунта от Били Макбейн?
— Да! — изрева множеството и доста хора се заозъртаха да намерят Били.
Кларис избухна в смях. Смееше се от радост, че е победила Били, и защото я очакваха поне дузина сигурни покупки.
— Той се измъкна още преди пет минути. Но аз ви показах, каквото исках да ви покажа. Веднага можете да купите от мен този чудодеен крем, а ако желаете да научите и други кралски тайни, аз съм на ваше разположение. Ще се настаня в хана…
Добре изглеждащият джентълмен посегна и улови ръката й. Най-сетне и той каза нещо:
— Би било много по-прилично да гостувате в господарския дом… принцесо.
Кларис бе видяла Макензи Мейнър на влизане в селото. Издигаше се на стръмно възвишение встрани от пътя, беше на четири етажа и тя наброи двадесет стъклени прозореца. Цистерните за вода на покрива бяха впечатляващи, а бронзовата двойна врата беше толкова голяма, че би подхождала и на катедрала. Сивите, отблъскващи камъни тежаха върху земята и внушаваха страх. Кларис изпита чувството, че къщата я подканва да отмине по-бързо. Тя направи точно това и подкара Блейз по-бързо. Реакцията я изненада — до днес се гордееше, че е практичен човек и не се стряска лесно.
Може би не харесваше къщата, защото бе узнала някои неща за господаря. Имаше доверена жена в града, която й разказа за лорд Хепбърн. Безогледен господар, който тиранизира не само подчинените си, но и собственото си семейство. Кларис нямаше никакво намерение да се настани в къщата му, още по-малко пък искаше да живее в близост до този мъж, вероятно управител на лорда или негов иконом… във всеки случай прекалено красив за тази длъжност… и за нея.
Тя се опита да освободи ръката си и се усмихна високомерно на непознатия. Обикновено усмивката й постигаше целта.
— Отнасяте се твърде свободно към гостоприемството на вашия господар.
Ала той не я пусна. Не изглеждаше ни най-малко уплашен.
Затова пък околните мъже и жени се разсмяха подигравателно.
— Не! — Мис Розабел я ощипа болезнено по лакътя.
Кларис трепна. Явно бе направила грешка, макар да не можеше да си представи каква.