Да, трофеите от войната не му причиняваха болка. Болеше го от истината, която неотстъпно отекваше в ушите му. Кларис беше девствена. Все още не го беше грижа дали наистина е принцеса и дали е унищожил завинаги шансовете й за династичен брак. Все още беше убеден, че тази история е измислена.
Но тя беше неомъжена жена и той я бе обезчестил. Докато планираше прелъстяването й, беше убеден, че тя има опит. Самоувереността й и разказите за дълги пътувания го бяха заблудили. Стигна твърде далеч и я лиши от честта й.
Но най-лошото беше, че въпреки угризенията на съвестта не съжаляваше за нищо. Харесваше му, че е бил първият мъж в живота й. Искаше да бъде и последният. Обаче… той й отне честта, а тя… тя му каза само: „Защото имахте нужда от мен.“
По дяволите, той нямаше нужда от нея! Той, граф Хепбърн, нямаше нужда от никого!
Кларис беше само подходящата жена на подходящото място в подходящото време. Трябваше за й обясни това.
Само че джентълмените щяха да се върнат много скоро от насрочения за днес лов. Първо трябваше да се изкъпят, после да обядват… как да намери време и сгоден случай да говора с Кларис на четири очи?
Робърт влезе в голямата къща през един страничен вход и се огледа раздразнено.
Къде се бяха изпокрили всички? Защо мъжете още не бяха пристигнали? Да не би дамите да седяха в стаите си и да се цупеха?
За първи път, откакто се бе завърнал у дома, копнееше за компания. Искаше да говори с хора, да чува гласове… за да не мисли какво му бе казала Кларис.
„Защото имате нужда от мен.“
Проклета да е!
Щеше да говори с Кларис и да й каже…
Не. Трябваше да я види. Имаше нужда от нея, но не така, както си въобразяваше тя, а защото полковник Оугли вече беше на път насам. Ако можеше да разчита на съгледвача си, Оугли щеше да пристигне в Макензи Мейнър още преди следобедния чай.
Хепбърн пое дълбоко въздух. Нямаше никакво време. Трябваше да подготви Кларис за задачата, която й предстоеше.
Обходи коридорите, като се вслушваше и се оглеждаше, но не я откри никъде. Накрая махна на един млад, тромав лакей.
— Къде е принцесата?
Младият мъж трепна и се изчерви.
— Нейно височество е в зимната градина, милорд.
— Пак ли? — изсъска Хепбърн. Младият лакей се опули смаяно насреща му.
— Милорд?
— Забрави! — Хепбърн нетърпеливо му обърна гръб и закрачи по коридора. — Сам ще разбера. — Сигурно пак демонстрираше пред дамите кремовете и мехлемите си. Проклет да е, ако пак седне като модел и й позволи да размаже поредната гадост върху лицето му. Сигурно нямаше да понесе докосването й, защото дори само мисълта за нея караше кръвта му да кипи. За съжаление това личеше и по други части от анатомията му. Когато наближи зимната градина, веднага усети аромата й. Тя миришеше на мускат и пресни цветя. Миризмата му напомни за нощта, когато лежеше върху нея и я любеше. Не искаше да мисли как тя се движеше под него и как му се отдаде с цялата си щедрост и великодушие. Вдъхна дълбоко аромата й и сърцето му ускори ритъма си.
После чу гласа й.
„Имате нужда от мен.“
Не, стоп. Не бе казала това. В момента казваше нещо друго:
— Това е нужно, за да имате гладки вежди. Виждате ли как кремът ги оформя?
Значи пак говореше за козметика, продаваше кремове и мехлеми. И тя беше като него, макар и по-съвсем различни причини. Искаше да спечели пари, за да се върне в Бомонтен и да заеме отново мястото си в кралското семейство. Поне така твърдеше. Всъщност той не знаеше точно какво я тласка към този начин на живот. Не беше в състояние да проникне в душата й. Много искаше да остане безразличен, но не можеше.
Остана в сянката и надникна предпазливо в просторната зимна градина, пълна с млади дами, зяпнали напред. Милисънт седеше до малка масичка, въртеше в ръцете си чаша чай и гледаше замислено пред себе си. Изглеждаше безлична и… да, самотна, както бе казала вчера Кларис. Принцесата беше права. Никой не се интересуваше истински от Милисънт, нито баща им, нито Прюдънс, нито самият той. Но той не изпитваше чувство за вина. Угризенията на съвестта не бяха от полза за никого. По-добре да помисли как да промени ситуацията. Трябваше да вземе някои решения. Още преди края на бала Милисънт щеше да получи, каквото иска, каквото и да беше то. Той беше длъжен да направи всичко по силите си, за да я види щастлива.
Мис Лариса Тръмбл и майка й също седяха между дамите. Лицата им бяха изкривени в презрителни гримаси. Лордът моментално отстъпи назад. Само това му липсваше. Нямаше сили да чуе отново пресметливия, ласкателен глас на Лариса Тръмбл и да влезе в непосредствен досег с разкошното й деколте.