Кларис гледаше сестра си, загубила ума и дума. Ами ако Ейми е права? Нима тя наистина живее за утрешния ден и не виждаше настоящето?
Миналата нощ бе живяла в настоящето. Тук и сега. Робърт Макензи я бе накарал да забрави какво е редно за една принцеса и какво не и я бе въвлякъл в живота си, изпълнен с гняв и болка. Тя бе споделила чувствата му. Отдаде му се, за да му помогне, и сега вече нищо не беше както преди.
Ейми изобщо не обърна внимание на мъката и болката на Кларис. Реакцията на сестра й не я интересуваше. Думите избликваха неудържимо от устата й. Говореше по-бързо и по-бързо, сякаш твърде дълго беше потискала чувствата си.
— За разлика от теб аз… аз не желая да чакам, докато се върнем. Искам да живея днес, не утре. Искам да живея тук и сега, преди да остарея толкова, че да престана да се надявам на утрото.
— Но ние не можем да се държим като нормални хора. Ние не сме нормални хора. Ние сме принцеси и трябва да се държим според ранга си. — Кларис се учуди сама на себе си. Колко разумно звучеше гласът й. По нищо не приличаше на жената, която миналата нощ бе предала позорно името и произхода си. — Ние стоим над ежедневния ход на живота…
— Стига толкова! — прекъсна я вбесено Ейми. — Вече съм чувала тези думи. Втръснало ми е да ги слушам! Те не се отнасят до мен. — Тя сложи ръце на бузите на Кларис и я погледна настойчиво в очите. — Не желая да съм принцеса. Нито една секунда по-дълго!
Кларис се усмихна, макар че устните й трепереха.
— Мила сестричке, знам колко ти е тежко. Моля те да потърпиш още само няколко дни. Обещавам та, че тогава ще имам достатъчно пари, за да се върнем в Бомонтен.
Ейми сведе глава. Затропа нервно с крак, после изведнъж се успокои, вдигна глава и се усмихна. Тъгата в очите й трогна Кларис до дън душа.
— Ти не разбра нито дума от онова, което ти казах, нали?
— Напротив — отговори задавено голямата сестра. — Изслушах те и помня всяка дума, но не разбирам какво искаш.
— Чула си всяка дума, но не си проумяла смисъла. — Когато Кларис понечи да възрази, Ейми вдигна ръка. — Не се притеснявай, аз те разбирам. Бих искала само… Е, ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят, нали такава е поговорката? Ще дойда при теб, когато се стигне дотам. Не забравяй, че сега съм по-възрастна, отколкото беше ти, когато започна да се грижиш за мен.
— Като си спомня колко неопитна бях тогава…
— Аз не съм неопитна. Аз съм много по-напред, отколкото беше ти тогава. Сега се опитай да се погрижиш за себе си, както досега се грижеше за мен. Положението е много опасно и ме е страх за теб. — Ейми целуна Кларис по челото и отстъпи назад.
— Ще се справя. — Въпреки това Ейми беше права. Положението беше опасно и сигурно щеше да стане още по-опасно. Предстоеше й среща с лорд Хепбърн. — Мисля, че контролирам нещата.
— Разбира се. Ти винаги внимаваш за себе си. — Ейми се усмихна с искрено възхищение. — Само не забравяй, че ти си моят образец. От теб съм научила как да се пазя. Ти си най-добрата сестра, която човек може да има. — Тя й кимна и се запъти към вратата.
Последните думи на Ейми бяха по-обезпокоителни от всичко казано дотук. Кларис се втурна след сестра си.
— Почакай, Ейми!
Точно когато Ейми посегна към бравата, някой почука. Тя отвори вратата и на прага застана Норвал, тромавият млад лакей. Изглеждаше още по-нервен от обикновено.
— Какво има, Норвал? — попита любезно Кларис.
Той се поклони и дългите му крака се огънаха.
— Ваше височество, негово благородие ви очаква в библиотеката. Моли веднага да отидете при него.
Новината моментално отклони мислите й от намеренията на Ейми.
Хепбърн искаше да я види отново.
Двамата неизбежно щяха да се срещнат пак, но когато моментът наистина дойде, тя се разтрепери. Дощя й се да избяга и да се скрие… или веднага да се хвърли в прегръдката му.
Коя беше тя? Принцесата, каквато беше до снощи? Или обикновена жена, достатъчно глупава да желае един мъж, без да помисли за почтеността и приличието?
Ейми заобиколи лакея и излезе в коридора.
— Бог да те пази, Кларис.
— Ще дойда в селото веднага щом мине балът и ще продължим разговора — отвърна с отсъстващ вид сестра й.
Ейми се усмихна, кимна и й махна.
— Бъди щастлива!
18
Най-интересните хора са онези, които се интересуват от някого. Умната принцеса се възползва от това знание и управлява своя свят.
Кларис вървеше по коридора към библиотеката. Норвал беше забравен, Ейми също, да не говорим за дамите и изискванията им. Нищо друго не беше от значение. Стомахът й се гърчеше от болка. Очакването да види отново Хепбърн беше мъчително.