— Полковник Оугли, мисис Оугли, оттук, моля! — Милисънт тръгна напред, преди почетният гост да намери възможност да разясни намеренията си спрямо Кларис.
Всъщност така беше по-добре, защото Бренда беше до него. Довечера непременно щеше да си поговори с принцесата насаме.
Докато лейди Милисънт ги водеше към покоите им, Оугли махна тържествено на тълпата от благородници и слуги, събрала се в залата. Господи, как обичаше да е герой! Поздрави специално принцеса Кларис и се усмихна, когато Хепбърн отново го изгледа мрачно.
Тогава Милисънт отклони вниманието му.
— Настанили сме ви в най-хубавия апартамент. Ако желаете нещо, все едно какво, трябва само да попитате.
Оугли взе ръката на жена си и я потупа покровителствено.
— Ти си толкова нежна и крехка. Пътуването те изтощи. Ще ти поръчам табла с ядене, за да можеш да си отпочинеш преди празненствата.
— О, моля те, Оскар, чувствам се съвсем добре! Как може да съм изтощена, след като участвам заедно с теб в този триумф? — Бренда го помилва по бузата. — Даже съм по-силна отпреди.
Той се намръщи многозначително.
— Моля те, бъди така добра и ме послушай. Знаеш колко съм загрижен за теб. — Понижи глас, за да не може лейди Милисънт да го чуе, и добави: — Нали знаеш, че е възможно да си в благословено положение…
Почти изпита угризения на съвестта, когато видя болката, преминала по лицето на жена му. Тя се бе заклела да го дари със син, но нямаше представа, че той бе взел предпазни мерки от връзката им да не се родят деца.
Бренда беше дъщеря на заможен, влиятелен барон и баща й му даваше годишна издръжка. Тези пари му бяха помогнали да си купи командването на най-престижния полк. И всичко това само защото Бренда го обожаваше. Той беше длъжен да се погрижи никой друг да не заеме неговото място в живота й, дори собственото му дете.
Бренда примирено сведе глава.
— Да, скъпи, ще направя, каквото искаш.
Лакеят отвори вратата към апартамента.
— Лейди Милисънт — помоли тържествено Оугли, — бихте ли се погрижили съпругата ми да получи табла с леки ястия в стаята си, за да може по-късно да ни прави компания на вечерята?
— Но разбира се! — Лейди Милисънт се обърна загрижено към Бренда: — Главоболие ли имате? Искате ли да ви пратя някакво лекарство?
Докато дамите бъбреха, Оугли огледа великолепния апартамент. Да, Макензи Мейнър буквално миришеше на богатство. Големият салон беше стар и величествен. Около камината бяха наредени кресла, до тях се виждаше красиво писалище с хартия, мастило и пера, а килимът беше толкова стар, че цветовете бяха избледнели. Ала беше толкова плътен, че все още изглеждаше прекрасно. Резбованата маса бе покрита с избродирана покривка от копринено кадифе, върху която беше поставена златна купа за визитни картички. Валдемар, облечен в лакейска униформа, тъкмо нареждаше на масата спомените от войната, които Оугли мъкнеше навсякъде със себе си.
Едната врата водеше към спалнята, където камериерката на Бренда чакаше пред позлатеното легло. То бе поставено върху подиум, сякаш господарят на Макензи се чувстваше като монарх, свикнал да бъде обожаван. Кралското злато и пурпур се повтаряха в завесите на леглото и в завивката. Оугли си помисли, че когато спи тук, Макензи сигурно се чувства като крал, и ожесточението му нарасна.
Е, все пак домакинът бе предоставил този апартамент на него, за да го почете. Полковникът се усмихна самодоволно. Дали Хепбърн се страхува от него? Дали иска да го подкупи? Нима си въобразява, че той ще забрави обидите, които му бе нанесъл надутият аристократ, и ще прости? Нима си мисли, че няколко жалки ласкателства ще го накарат да заиграе честно?
През онази нощ в Лондон, преди четиринадесет години, младият, пиян лорд Хепбърн също не постъпи честно, като извика на дуел прясно изпечения офицер Оугли. Хепбърн го победи и даже му се надсмя.
Оугли мразеше да му се надсмиват. Той беше трети син на обедняло аристократично семейство от общо шест негодни момчета. Непрекъснато падаше от дървото или от шейната, а когато се скриеше под масата, винаги го намираха. Каквото и да станеше, братята му обвиняваха него и той ги мразеше. Отмъщаваше си, като им погаждаше мръсни номера. И те го мразеха. Когато стана на двайсет и баща му събра пари да му купи офицерски патент, се оказа, че това е най-доброто, което е можело да му се случи. Обикна армията. Обикна униформите и йерархията и се възползва от шанса си да командва мъжете с по-нисък произход, които нямаха друг избор, освен да му се подчиняват. Не го беше грижа, че колегите му офицери не можеха да го понасят. Беше напет, изглеждаше добре и дамите го харесваха. Там бяха шансовете му.