И тогава се появи Хепбърн. Умният, смелият, изисканият Хепбърн. Валдемар се влюби в него и реши да го следва. Да слезе с него в ада, ако се наложи.
Оугли се настрои още повече срещу бившия крадец и положи всички усилия да го прати в ада. И успя. Организира най-опасните, най-отвратителните мисии. Накара го да се мъчи като беден грешник. Това беше най-големият му успех.
Оугли се покашля.
Слугинята престана да се киска, лакеят бързо излезе. Валдемар застана мирно. Усмивката му угасна и той стисна здраво устни.
— Е? — попита злобно Оугли. — Как се почувства, когато видя отново стария си командир?
— Много дооре, сър. — Валдемар отиде до масичката в започна да нарежда екземпляри от книгата на Оугли в кошница, която трябваше да свали в салона.
— Очевидно не е пострадал от пребиваването си на острова, поне видимо. — Оугли потърка позлатената рамка на една картина и се запита дали и той да не купи няколко картини и да ги окачи в спалнята си.
— Не видях нищо подобно, сър. — Валдемар излъска сабята му и я окачи на колана, после се зае с еполетите и ордените.
— Освен белега на челото. Не зараства особено добре. Направи ли ти впечатление? — Оугли си наля чаша бренди и умело се престори, че едва сега се е сетил. — О, бях забравил! Белегът му е от същото онова приключение, което остави белези и по твоите ръце, нали? Когато го спаси от огъня. Как се случи това?
Валдемар не се помръдна. Даже не вдигна глава.
— Не мога да си спомня, сър.
Бавно и с наслада Оугли нанесе решителния удар.
— Тогава прочети в книгата ми.
Валдемар не отговори. Остана безмълвен и неподвижен като кукла.
Оугли избухна в смях.
— Мисля, че най-сетне направих от теб адютанта, която винаги съм искал да имам.
— Тъй вярно, сър — отговори безизразно Валдемар.
В поведението му Оугли бе видял недвусмислени доказателства, че в крайна сметка е пречупил волята на мъжа, наречен от Хепбърн непоколебим. Очите на Валдемар бяха празни, примитивното, грубо лице — безизразно. Беше станал почти скучен, макар че Оугли не преставаше да го тормози. Никога нямаше да престане. Валдемар му принадлежеше. Оугли беше спечелил там, където Хепбърн никога не би могъл да спечели. И сега имаше намерение да натрие аристократичния нос на Хепбърн със своята победа.
— Мога да си представя, че ти липсват и Хепбърн, и страхотните приключения, които преживяхте заедно. — В гласа му звучеше подигравка.
Валдемар сведе за миг очи.
— Не си спомням никакви приключения, сър. Мисля, че вие сте човекът, преживял истински приключения.
Оугли отиде до прозореца и с наслада отпи глътка бренди.
— Точно така. Никога не го забравяй. Аз съм човекът, влязъл във френския муниционен лагер, за да открадне патрони. Аз освободих Хепбърн от френския затвор след глупашкия му опит да издебне противника. Аз съм човекът, койт… — Той млъкна изведнъж.
По моравата под прозореца му се разхождаше красива жена. Блестящата черна коса беше вдигната на шиньон на тила и украсена със скъпоценен гребен. Воалът бе драпиран изкусно пред лицето. През дантелата чертите й не се различаваха, но походката й, начинът, по който държеше ръцете си, спокойните крачки, сякаш нищо на света не беше в състояние да я накара да се разбърза — всичко това му напомни за Кармен. Тъкмо тези отмерени, чувствени крачки го бяха привлекли към нея. На всичкото отгоре жената носеше червена рокля, скроена по начина, който Кармен предпочиташе.
Оугли примигна. Това беше невъзможно! Когато се върна в Англия при жена си, той изостави Кармен без никакви угризения на съвестта. Тя нямаше необходимите средства, за да го последва в това далечно село в Шотландия.
Новата среща с Хепбърн явно бе събудила в сърцето му спомени, които беше по-добре да заличи.
В този миг жената обърна глава и погледна нагоре към прозореца му.
— Велики боже! — Оугли се разтрепери толкова силно, че пръсна бренди по прясно колосаната си риза.
— Нещо не е наред ли, сър? — попита Валдемар.
Оугли се отдръпна стреснато от прозореца.
— Нищо не е наред! Как ще ми обясниш това? — И посочи възбудено навън.
Валдемар го изгледа недоверчиво, отиде до прозореца и се наведе навън.