— Той е самодоволен и самовлюбен и си въобразява, че ако съм на негово място, ще постъпвам като него. Смята, че съм го поканил тук, за да кажа пред света истината, да разкрия кой е истинският герой от полуострова, и не може да си представи, че това ми е напълно безразлично.
Валдемар погледна Кларис, вдигна многозначително вежди, посочи с палец Робърт и устните му оформиха безмълвно: Той е героят!
Кларис кимна. Знаех си — отговори тя също така безмълвно.
— Смятам, че съм заслужила да ме посветите — отговори високо. — Какво искате да постигнете? Каква е моята роля? Кого всъщност представям?
Валдемар започна да обяснява и Робърт не го спря.
— Вие сте Кармен Мендоса, испанска дама, която преживя много страдания. Оугли искаше жена да му топли леглото и я убеди, че не е женен. Обеща й, когато се завърне в Англия, да я вземе със себе си и да се ожени за нея. Но когато настъпи моментът, я изостави без никакво съжаление. Нали си има жена. Тя го обожава и той много внимава да не я ядоса.
— Защото има пари? — отгатна Кларис.
Валдемар кимна възхитено.
— Вие сте дяволски умна за принцеса.
Кларис изобщо не се почувства обидена. Очевидно с тези думи приятелят на Робърт й даваше да разбере, че я приема.
— Значи играя ролята на жената, с която полковник Оугли се е забавлявал и която е изоставил безсъвестно, за да го принудя да… какво всъщност?
— Да изпълни обещанието си — изръмжа Робърт.
— Аз не те обвинявам — проговори глухо Валдемар. — Знаеш го, нали?
— Държах се като глупак — възрази Робърт. — Повярвах, че той ще сдържи дадената дума.
— Даже да не успеем, аз ще се махна — отвърна предизвикателно Валдемар. — При всички случаи ще го направя.
— Ще успеем — отговори твърдо Робърт. — Заклевам се.
— Какво точно е направил полковник Оугли? — Кларис не искаше да бъде изключена от разговора на двамата мъже.
Робърт остана напълно овладян.
— Оугли обета да освободи Валдемар от армията и да му даде свидетелство за проявена смелост, ако двамата изпълним една задача и оцелеем.
Валдемар наля чаша порто и я подаде на Кларис.
— Бащата на Робърт бе починал и той вече се беше откупил от армията — поясни той. — Не беше нужно да изпълнява задачата. Направи го за мен.
Робърт изпухтя сърдито.
— По дяволите, Валдемар, знаеш, че чувам всяка твоя дума.
— Я виж ти, въпреки напредналата си възраст още не е оглушал — отбеляза русият мъж и продължи по-високо: — Оцеляхме, но работата беше на косъм. Но когато Робърт поиска свободата ми, полковник Гадняров се изсмя в лицето му. Обясни, че обещания, дадени пред такъв като мен, не са валидни. Освен това заявя, че му е направил услуга, като го е научил как са се държи със слугите си: вържи морков на дълга пръчка и накарай слугата да го хване.
Кларис се отърси отвратено.
— А аз си мислех, че все пак са останали няколко истински герои…
— О, останали са — увери я сериозно Валдемар. — Но твърде малко. Мисля, че ги познавам всичките.
— Ти си едни от тях — заяви мрачно Робърт.
Валдемар се направи, че не го в чул, и заключи, обърнат към Кларис:
— Оугли обаче не е между тях.
— О, полковник Оугли, беше прекрасно! — След края на разказа Милисънт заръкопляска първа. — Говорихте толкова картинно! През цялото време имах чувството, че съм присъствала на геройското ви дело във френския затвор. Няма ли да ни кажете коя бедна душа сте спасили?
Оугли огледа великолепно облечените аристократи в салона. Бренда седеше на първия ред и сияеше от гордост. Принцеса Кларис също беше там. Носеше невероятна вечерна рокля от бледозелено кадифе, раменете й бяха голи. Оугли се усмихна иронично и стисна ръцете на джентълмените, дошли да го поздравят.
— Не бива. Джентълменът не издава лекомислените си другари офицери.
Мъжете закимаха в знак на съгласие. Оугли стоеше на почтително разстояние от дамите, дори от пищната и явно готова мис Тръмбл, която му се усмихваше подканващо. Когато Бренда беше близо до него, той се държеше като образец на приличието.
А и усещаше как по раменете и гърдите му пълзи сърбеж. Особено между плешките, сякаш някои се целеше в гърба му. Погледът му непрестанно обхождаше салона и търсеше…
Не, Кармен не можеше да е тук. Невъзможно. Как би могла да дойде чак в Шотландия? И защо?
Как защо? За да си отмъсти, че бе опетнил доброто й име. Естествено! Но какво се надяваше да постигне? Тя нямаше средства, за да дойде дотук… Освен ако Хепбърн не бе платил пътуването й?
Оугли побледня. Точно така! Хепбърн! На полуострова Оугли владееше живота му. Сега високомерният аристократ беше принуден да стои и да гледа как цялата нация засвидетелства на Оугли възхищението, което по право се падаше на него. С каква ирония наблюдаваше как мъже и жени се тълпят около него и стискат ръката му. Какво ли си мислеше? Как ли го презираше за честолюбието му!