Оугли си проби път през навалицата, решен да поиска сметка от Хепбърн. Ала той тъкмо говореше с иконома и след малко даде знак на лейди Милисънт. Тя кимна.
Време за вечеря. Официална вечеря в чест на едни единствен човек — полковник Оугли. Сега не можеше да говори с Хепбърн.
Да не би Хепбърн да го избягва?
Не, той просто изпълняваше задълженията си на домакин, загрижен за удобствата на гостите си. Не беше възможно да е довел Кармен от Испания. Беше абсурдно да мисли, че си е направил този труд.
Дали одеве не беше сънувал? Валдемар му заяви, че на моравата няма никого, а когато отново се наведе навън, жената беше изчезнала.
Дали пък не искаха да го подлудят? Сериозно ли смятаха, че човек като него вярва в призраци?
Оугли мушна пръст под яката на ризата, която изведнъж му бе отесняла.
— Бихте ли минали оттук, полковник и мисис Оугли? Вечерята е сервирана. — Лейди Милисънт ги поведе към трапезарията. Дългата маса беше покрита с колосан бял лен и украсена с цветя, среброто искреше. — Моля, полковник Оугли, заемете почетното място.
При всички досегашни празненства, на които беше присъствал, Оугли се наслаждаваше на комплиментите, с които го обсипваха. Сега обаче не искаше да седи начело на трапезата с лейди Милисънт от дясната страна и принцеса Кларис от лявата. Изобщо не го беше грижа, че принцесата носеше разголена рокля и бюстът й се вълнуваше по такъв прекрасен начин. Когато погледна към Хепбърн, заел място в другия край на масата, Оугли се почувства като древния грък Дамокъл, седнал на кралския трон и видял, че над главата му виси меч, държан само от косъм.
Мечът щеше да падне. Въпросът беше само един: Кога? Дали Оугли щеше да реагира достатъчно бързо, за да избегне смъртоносния удар?
21
Животът е твърде кратък, за да танцуваш с грозен мъж.
Всички завеси в спалнята на Робърт бяха вдигнати и позволяваха на слабата лунна светлина да потопи помещението в своя сребърен блясък. Когато Кларис влезе, вътре беше изненадващо светло. Различаваше очертанията много ясно, само дето млечната светлина правеше цветовете на килима, завивката и завесите по-бледи. Тя превръщаше тежките тъмни мебели и вратите в четириъгълни черни блокове, а картините — в бледи имитации на действителността.
Робърт беше в леглото. Облегнат на възглавниците, той я чакаше.
Беше я видял и тя го знаеше. Все още беше облечена в светлозелената кадифена рокля, която лейди Милисънт бе избрала за нея. Фината материя падаше на перфектни дипли по тялото й и го извайваше. През дългата вечер, докато бъбреше с другите гости и чакаше да приключат, тя често плъзгаше ръце по кадифето и се наслаждаваше на усещането за скъпоценната материя върху кожата си. Робърт я наблюдаваше, предпазлив и дистанциран, но тя всеки момент усещаше желанието му.
Сега се усмихваше. Едва забележима триумфална усмивка. Беше безумие да се измъкне посред нощ от спалнята си и да дойде при него. Особено когато беше сигурна, че той ще разбие сърцето й. Но някой ден, когато се върнеше в Бомонтен и влезеше отново в ролята, за която я бяха възлитали, щеше да си спомня тази нощ и всички нощи, които й предстояха с него.
Той стана от леглото и отиде при нея. Едра, елегантна, тъмна мъжка фигура. Носеше риза и панталон, но краката му не вдигаха шум по пода. Очевидно беше бос.
Когато спря на няколко сантиметра от нея, сърцето й се качи в гърлото. Не се страхуваше от него. Вече не вярваше в слуховете за лудостта му. Разбираше защо бе настоявал така упорито на участието й в маскарада. Но сега стоеше толкова близо до нея, че трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. Той беше много голям и много силен. Биеше се брутално. Миналата нощ я бе взел в пристъп на диво отчаяние и желание. Не го искаше, а сливането й причини болка. Въпреки това тя нямаше търпение отново да настъпи нощта и да дойде при него.
Този път обаче не беше безпомощна. Тя беше принцеса родена да властва, и тази нощ… тази нощ щеше да изживее властта си. Днес тя щеше да командва.
— Вече се опасявах, че сте променили решението си.
Ризата му беше отворена на врата и в дълбокото деколте се виждаха тъмните косъмчета на гърдите му. Кларис потръпна.
— Дадох ви думата си.
— А принцесата никога не нарушава дадена дума, знам. — Говореше като при първата им среща. Делово, незаинтересован от отговора й… неумолим.