Тери Брукс
Вълшебната кутия
четвърта книга от поредицата "Ландовър"
Една вечер, когато влязох със свещ в ръка, останах потресен от думите му, произнесени с лек трепет:
— Лежа тук в тъмното и чакам да дойде смъртта.
Светлината бе на не повече от половин метър от очите му. С усилие промърморих:
— Глупости! — но стоях над него като закован. Не бях виждал никога подобна промяна като тази, която порази чертите на лицето му и се надявам никога да не видя отново. О, не бях разстроен. Бях омаян. Сякаш се спусна було. Върху това мраморно лице видях изражение на мрачна гордост, непреклонна сила, смъртен страх на напрегнато и безутешно отчаяние. Дали в този върховен миг на съвършено познание не изживяваше живота си отново с всяка частица жажда и изкушение? Той изхлипа шепнешком при появата на някакъв образ или видение — два пъти, а викът му бе просто дихание:
— Ужасът! Ужасът!
Скат Манду
Хорис Кю спокойно би могъл да получи ролята на героя Ичабод Крейн в някой филм на Дисни. Той бе висок и непохватен и приличаше на зле сглобена кукла. Главата му беше прекалено малка, ръцете и краката — прекалено дълги, а ушите, носът, адамовата ябълка и косата му стърчаха на всички страни. Изглеждаше безобиден и глуповат, но не беше такъв. Той бе от онези хора, които притежаваха малко сила и не умееха да си служат с нея добре. Мислеше се за умен и мъдър, но не бе нито едно от двете. Беше като снежна топка, която винаги успяваше да се превърне в лавина. Ето защо представляваше опасност за всички, включително и за самия себе си, като най-често дори не осъзнаваше това.
Тази сутрин не правеше изключение.
Той се появи по градинската пътечка и без да се бави тръгна към двукрилната врата, като преодоляваше разстоянието с големи провлечени крачки. Тръшна вратата зад себе си, сякаш раздразнен от това, че тя не се бе отворила от само себе си и продължи нататък, към господарската къща. Не поглеждаше към множеството летни цветя, поникнали в своите прекалено грижливо заравнени лехи, към внимателно подрязаните храсти или към скоро боядисаните дървени решетки за растения. Не си правеше труда да вдишва приятните аромати, които изпълваха топлия сутрешен въздух на северен Ню Йорк. Не погледна дори за миг двете червеношийки, които чуруликаха в ниските клони на старата мъхната цикория в средата на широката поляна пред имението. Като пренебрегваше всичко наоколо, той препускаше единствено с мисълта за дължимите пари.
От балната зала в подножието на хълма под имението долетяха гласове, които се надигаха като раздразнени рояци пчели. Гъстите вежди на Хорис мрачно се събраха над тесния му гърбав нос — като две мъхнати гъсеници, които с мъка си проправят път една към друга. Бигар още се опитва да убеди вярващите, предположи той. Опитва се да убеди онези, които някога вярваха, поправи се Хорис. Нямаше да се получи, разбира се. Сега бе невъзможно. Това им е лошото на признанията. Направиш ли веднъж някое, не можеш да върнеш думите назад. Проста логика, един урок, за който хиляди шарлатани бяха заплатили с живота си и който Бигар, по някаква причина, бе пропуснал да научи.
Хорис стисна зъби. Какво си мислеше този идиот?
Той затвори вратата на имението с ожесточена увереност, а виковете от балната зала, които го преследваха, изведнъж се увеличиха застрашително. Скоро щяха да дойдат. От много месеци насам всички те, вярващите, се бяха превърнали в шайка безумни неблагодарници, които щяха да го разкъсат парче по парче, само ако им попаднеше в ръцете.
Хорис рязко спря в подножието на стълбището за верандата, която обикаляше великолепната къща. Замисли се какво губи. Тесните му рамене се отпуснаха, разглобеното му тяло се сви, а адамовата му ябълка щръкна като коркова тапа над вода, докато преглъщаше разочарованието си. Пет години работа бяха отишли на вятъра. Сякаш за един миг. Като светлината на изгасена свещ. Не можеше да повярва. Бе работил толкова упорито.
Поклати глава и въздъхна. Помисли си, че в океана има и други риби; както и други океани, в които плуват риби.
Той се изкачи по стълбите, а огромните му като на клоун обувки потропваха по дървените ръбове. Същевременно се огледа наоколо — огледа се, защото това бе последната му възможност да го направи. Никога повече нямаше да види тази къща — това колониално съкровище, към което толкова силно се беше привързал; прекрасното, старо имение от времето на Американската революция, толкова внимателно реставрирано, така възхитително обновено, единствено заради него. Изоставено в развалини, насред земи, използвани за лов и зимни спортове, навътре в района на Фингър Лейк, в северните части на Ню Йорк, на по-малко от 80 км от платения път, свързващ Ютика и Сиракуза, то бе почти забравено, до момента, в който Хорис не го преоткри. Той притежаваше усет за значението на историята, възхищаваше се и копнееше за неща, които бяха от историческа важност особено, когато миналото и настоящето можеха да се превърнат в едно цяло, в името на неговата лична изгода. Скат Манду му позволи да комбинира двете и да превърне историята на тази къща и тази земя в един чудесен, опакован дар, който очакваше да бъде отворен.