А също така и да бъде съпруг на Уилоу, продължи да мисли той, защото напълно се беше отказал от възможността отново да бъде същия за някоя друга жена.
— Бен — каза тя, като потърси с поглед очите му. В нейните очи имаше топлота, но и нещо друго — нещо, което той не можеше точно да определи. Очакване? Вълнение? Не беше сигурен. Повдигна се на лакътя си и усети как ръката й се притиска към неговата.
— Аз нося твоето дете — изрече тя.
Той прикова поглед към нея. Не знаеше какво точно бе очаквал Уилоу да каже, но безспорно не беше това.
Очите й искряха:
— Подозирах от няколко дни, но миналата нощ разбрах със сигурност. Направих си изследване по начина, който използват вълшебните хора — коленичих сред цветните кошнички в градината в полунощ, като докоснах две лозови снаги, за да видя дали ще реагират. Когато те се допряха и се оплетоха една около друга, тогава разбрах. Случи се така, както някога предрече Земната майка.
Тогава Бен си спомни. По онова време те бяха заети с издирването на черния еднорог и всеки от тях, в различни случаи, беше потърсил Земната майка за помощ. Тя им каза, че те двамата имат голямо значение за нея и упълномощи Бен специално до се грижи за Уилоу. Когато издирването приключи, Уилоу разкри на Бен онова, което Земната майка й бе доверила — някой ден те щяха да имат дете. Тогава Бен не знаеше какво да мисли. Духът на жена му Ани все още го преследваше, а той не бе сигурен в своето бъдеще с Уилоу. След това Бен съвсем забрави за предсказанието на Земната майка, тъй като бе много зает с длъжността си на крал, а напоследък и със сина на стария крал, Майкъл Ард Ри. Той почти успя да открадне на Бен медальона, който даваше на краля сила да командва Паладин, непобедимият кралски воин. Без Паладин Бен не можеше да продължи да царува над Отвъдната земя. Без медальона, Бен трудно щеше изобщо да оцелее.
Всичко това сега бе минало, заплахите около появата на черния еднорог и около Майкъл Ард Ри вече ги нямаше и онова, което изплуваше сред спомените за тези събития, бе предсказанието на Земната майка, предвещанието за още една промяна във вече безвъзвратно променилия се живот.
Бен поклати глава:
— Не зная какво да кажа. — В този момент той се овладя и рязко вдигна очи. — Всъщност, знам. Това е най-прекрасната новина, която мога да си представя. Мислех, че никога повече няма да имам дете, след като Ани умря. Бях се отказал от всичко. Но когато те намерих… А сега разбирам и това… — усмивката му се разшири и той едва не започна да се смее на себе си. — Може би просто не зная какво да кажа след всичко това!
Тя му се усмихна, сияеща.
— Мисля, че знаеш, Бен. Думите просто се четат в очите ти.
Той се протегна и я придърпа към себе си.
— Много съм щастлив.
За миг той си помисли какво е да бъдеш баща и да имаш дете, което да трябва да отгледаш. Някога, отдавна, той бе опитал да си представи, но оттогава не го беше правил. Мисълта за отговорностите, пред които трябваше да се изправи, го накараха да се извърне. Щеше да бъде трудно, знаеше това. Но щеше да бъде и чудесно.
— Бен — промълви тихо тя, като се отдръпна така, че той да може да вижда лицето й. — Чуй ме за миг. Има неща, които трябва да разбереш. Ти вече не си в твоя свят. Тук всичко е различно. Раждането на това дете ще бъде различно. Самото дете може би няма да е такова, каквото очакваш да бъде…
— Чакай малко — прекъсна я той. — Какво говориш?
Тя наведе очи, след това отново ги вдигна: направи това решително и все пак с мъка.
— Ние сме от два различни свята, Бен, имаме два различни начина на живот, а това дете е рожба на сливането между двете — нещо, което никога не се е случвало преди.
— Бебето изложено ли е на някаква опасност? — припряно запита той.
— Не.
— Е, тогава всичко е наред. То ще бъде нашето дете, независимо от смесването в неговата кръв и родословие. То ще съчетава най-добрите страни и на двама ни.