Освен Дърк, който се беше отдалечил от нея и внимателно я наблюдаваше. Стоеше, сякаш изваян от камък.
Тя затанцува по-бързо, ненадейно понесла се сред потока от стъпки, в ритъма на движенията, в радостта, която се надигаше в нея и кипеше в душата й. Сякаш можеше да танцува по-бързо, по-леко, по-грациозно тук, сред вълшебните мъгли, отколкото в истинския свят. Всичките й усилия се възнаграждаваха с успех, на какъвто никога преди не се бе наслаждавала. Щастието й растеше, когато правеше непостижимо трудни движения, извърташе се и се въртеше, скачаше и извиваше снага, лека като перце, бърза като вятър. Танцуваше и можеше да каже, че изведнъж е станала много по-добра, отколкото майка й изобщо някога е била. Струваше й се, че е овладяла за броени мигове, онова, което майка й беше усъвършенствала през целия си живот.
Сега тя съблече дрехите си, всички задръжки бяха забравени, а обещанието да внимава и да се пази — изоставено. След секунди тя остана чисто гола.
Уилоу летеше през поляната, сама в полета си през мъглата и полумрака, потънала в забрава за всичко около себе си. Да, този танц съчетаваше всичко, което някога бе искала един такъв танц да бъде! Да, той можеше да я дари с неща, които винаги бе смятала за невъзможни! Тя се издигаше и спускаше, отново се издигаше и ускоряваше стъпките си. Пред очите й започнаха да се появяват цветове, светли като дъгата и свежи като цветя в някаква огромна, необятна градина, грижливо подбрани и ухаещи невероятно. Тя летеше над тях, рееше се сякаш беше птица, свободна като въздуха. С нея имаше и други птици, всички обагрени в ярки багри и пеещи чудесно. Те кръжаха над нея и й показваха пътя. Тя се издигна от градината към небето, устреми се към слънцето, към рая. Танцът я носеше, възраждаше я за живот, даваше й криле.
Уилоу сънуваше всичко, каквото си пожелаеше — всяка възможност, всяка надежда. Всичко беше там и всичко й принадлежеше. Тя танцуваше и всичко останало беше забравено. Вече не помнеше къде се намираше и защо беше дошла тук. Не си спомняше за Бен и детето. Танцът бе всичко. Нямаше нищо друго, освен танца.
От мъглите, обкръжаващи поляната, вълшебните хора наблюдаваха и се усмихваха на себе си, незабележими.
Уилоу щеше да се изгуби, пленена завинаги в своя танц, ако Дърк не беше кихнал. Изглеждаше, че няма причина за това — то просто се случи. Беше тих звук, но беше достатъчен, за да я изтръгне от бездната на забравата. За секунда тя погледна призматичния котарак с крайчеца на окото си и тогава си спомни. Уилоу видя, че той я гледа с прям, непроницаем поглед, в който се четеше упрек. Какво й беше казал той? Тя го попита за капани и котаракът я предупреди, че хората най-често попадат в капаните, които сами са си поставили. Да, точно като този. Този танц.
Но тя не можеше да спре. Беше потънала твърде дълбоко в неговата наслада и в неговите чудеса, за да спре да се движи. Сънищата, които той караше да й се явяват, бяха твърде неустоими, за да се откаже от тях. Уилоу беше направила точно това, срещу което той я беше предупредил и сама се беше уловила в капана си, а сега не можеше да се освободи. Тя разбираше, че това е бил планът на вълшебните хора спрямо нея — трябваше да започне да танцува, да продължи завинаги и така никога да не успее да напусне вълшебните мъгли. Тук щеше да се роди нейното дете и когато се родеше, то щеше да им принадлежи. И тя, и детето щяха да останат собственост на вълшебните хора завинаги.
— Защо? Защо те бяха пожелали да стане така? Тя нямаше отговор.
Мислите й хвърчаха и в един миг, Уилоу беше на ръба отново да потъне в сънищата си. Но тя задържа погледа си върху Дърк, докато бягаше по поляната, гледаше го как я наблюдава и отчаяно се опитваше да измисли какво да стори. Щеше да продължи да танцува завинаги. Никога нямаше да спре. Но трябваше. Трябваше да спре! Нямаше да позволи това да й се случи, каза си тя. Щеше да намери начин да се освободи.