Бен. Ако Бен беше тук, той щеше да й помогне. Бен, на когото тя винаги можеше да разчита да бъде до нея и който бе дал обет във всеки момент да бъде с нея. Бен, силата, която я крепеше, когато всичко останало се проваляше. Той винаги идваше за нея. Винаги.
Но как ли щеше да дойде този път?
Бен!
Дали го бе повикала на глас? Не беше сигурна. Тя усети как Дърк започва да й се изплъзва. Едва го виждаше през мъглата на своя танц, през магията, от която бе пленена.
Бен!
И в следващия миг той беше там — образът на лицето и очите му се яви отвъд времето и разстоянието. Бен беше там, доста далеч, все пак, но тя можеше да го докосне.
Изведнъж пред нея изплува възможност за бягство. Щеше да използва вълшебната магия за своите собствени цели, щеше да я обърне в своя полза. Тя беше послужила, за да я впримчи в капана си и Уилоу бе позволила това да се случи, но все още имаше начин да се измъкне. Танцът беше само сън, а сънищата могат да се променят, ако тя е достатъчно силна. Силфидата не беше окончателно изгубена, още не. Не и ако не го поискаше. Не и ако не забравеше.
Тя затвори очи и във вихъра на своя танц призова Бен Холидей. Можеше да си го представи така, както си представяше и всичко останало. Това беше магията на вълшебния свят. Ако изгонеше страха си, Уилоу щеше да може да овладее виденията си, да ги направи свои собствени и да промени посоката им. Това беше урокът, който някога бе научил Бен, урок, за който я беше предупредил Дърк. Използвай магия, за да се освободиш. Използвай танца, за да избягаш.
Бен! — Тя го повика със силен и твърд глас.
И тогава се случи нещо невероятно и съвсем неочаквано.
Рицарят спеше в Лабиринта, изтегнал се върху земята, под покритието на няколко дървета, чийто навес беше като палатка. Дамата лежеше, притисната към него, свита в прегръдките му, отпуснала глава върху рамото му, с ръка на гърдите му. Тя се усмихваше, а твърдостта, която толкова често се изписваше върху лицето й, липсваше през тази нощ. Наоколо бяха надвиснали мрак и мъгла и обгръщаха света и тези, които кръстосваха из него, но в този миг поне, Рицарят и Дамата не мислеха за него.
Грифонът седеше свит в наметалото си на няколко крачки разстояние и ги наблюдаваше притеснен. Всичко това не му изглеждаше правилно. Не можеше да го обясни, но зад онова, което се случваше, се криеше някаква лъжа. Несъмнено беше така. Тези двамата бяха врагове и новият им съюз бе лишен от мъдрост и разум. Тяхната импулсивност щеше да се стовари по-късно върху тях, смяташе той. Може би щеше да ги унищожи.
Безформените му черти се сбръчкаха от неприязън и той целенасочено отмести погледа си.
Докато спеше. Рицарят започна да сънува. Отначало сънят му беше неясен, представляваше смесица от звуци и движения, докато самият той пътуваше през времето и пространството към непознато място. Рицарят беше спокоен и затова не се съпротивляваше на притегателната сила, която го водеше напред. Тогава започна да чува гласове — не, беше един глас, който викаше някакво име. Чуваше го да повтаря, отново и отново. Рицарят познаваше този глас, но не можеше да си спомни на кого принадлежи. Името също му беше познато.
Бен!
Той слушаше звуците и пътуваше със съзнанието, че се приближава, че му действа някаква притегателна сила и че е призован с една или друга цел.
Бен!
Тогава сякаш някаква огромна ръка го разтърси и той се оказа здраво стъпил на земята и изправен. Гласът стана по-ясен и долиташе от доста по-близо. Беше жена и тя викаше за помощ. Беше някоя, която познаваше, с която беше свързан и тя го призоваваше да я защити.
Рицарят веднага отиде до нея и изтегли великия си меч, докато си пробиваше път през дърветата в гората, чиито силуети се мъжделееха около него. Това беше Лабиринта и все пак, като че ли не беше. Той не можеше да го обясни, но както двете местности бяха различни една от друга, така и имаше нещо, което ги свързваше. Всички подробности си приличаха. Рицарят държеше пред себе си меча, готов за битка. Все още му липсваха тежките доспехи и той носеше единствено ризницата си, кожените дрехи, колана, ботушите и ръкавиците. Отдели им една бегла мисъл, защото не се страхуваше от онова, което го очакваше. Обзелата го увереност надделяваше над всякакви съмнения. Той беше определен да помага на онези, на които бе дал обет за това, а жената, която го зовеше, беше една от най-важните сред тях.