Рицарят стигна до поляна, където сводът се разтваряше и оттам падаше светлина като слабо сияние сред плътната мъгла. Когато той се появи, около него се пръснаха някакви фигури — малки създания, слаби и с ъгловата структура, със заострени черти и с мъх и клечки по телата. Те се отдръпнаха от него, сякаш носеше някаква чума, съскаха и мърмореха като плъхове, притиснати в ъгъла. Рицарят мина покрай тях, без да забави крачка и се отправи към средата на поляната, където спря.
Жената, която танцуваше из сенките и полусенките, се хвърли на раменете му и го прегърна сякаш той беше нейното спасение в бурно море. Тя беше гола и трепереше, като че беше замръзнала до смърт, а лицето и тялото й се притиснаха към него.
— Бен — прошепна жената. — Ти дойде.
Рицарят я притисна към себе си, за да я накара да спре да трепери, но когато стори това, у него се вляха спомените.
— Уилоу! — обезумял й отвърна шепнешком той.
Тогава разбра. Оковите на заблудата, в които беше заключен, се скъсаха при нейното докосване, при мелодията на гласа й, при вида на лицето й. Въпреки че сънуваше, по някакъв начин, сънят беше действителност. Той бе призован от нея, докато спеше, но те се свързаха толкова здраво, сякаш бяха будни и бяха заедно от плът и кръв. Тя се притискаше към него и шепнеше името му, като му говореше неща, които той не разбираше. Те се намираха сред вълшебните мъгли. Уилоу беше пленена от вълшебните хора в своя танц и не можеше да се освободи. Детето им щеше да бъде задържано от тях, щеше да бъде задържано тук завинаги. Но всичко може да се сбъдне, ако си го представиш и затова тя си беше представила, че той идва, за да я спаси, в отчаяните си усилия да се освободи. И той дойде, но не и по начина, по който тя си беше представила. Той наистина беше при нея. Как се беше случило това? Как беше проникнал той сред вълшебните мъгли?
Вълшебните хора гъмжаха наоколо като рояк обезумели пчели, съскаха и притичваха в мрака, побеснели. Той видя Еджууд Дърк, който седеше наблизо и наблюдаваше какво става по своя котешки начин. Еджууд Дърк? Какво правеше той тук?
И нещо по-важно — какво бяха сторили с Рицаря от Лабиринта, който сега разбра, че беше Бен Холидей? Спомените нахлуха в съзнанието му, а магията на забравата беше развалена. Той беше отвлечен от Сърцето чрез магия и беше затворен в една кутия, гравирана с тайнствени знаци. Това беше последното нещо, което си спомняше да се е случило, преди да се събуди в Лабиринта. Както и че Хорис Кю беше там, беше поставил кутията, беше отстъпил встрани точно преди Бен да попадне в нея и да бъде повлечен надолу заедно с…
Сърцето му спря да бие.
С Нощната сянка и Страбон.
С Дамата и Грифона.
Истината го потресе дотам, че за един миг той не успя да си поеме дъх, нито да помръдне. Бен прегърна Уилоу, сякаш те бяха разменили ролите си и сега тя представляваше неговото спасение, което го предпазваше да не бъде отнесен някъде. Тя усети неговото стъписване и бързо погледна нагоре към него, а ръцете й се протегнаха, за да задържат лицето му.
— Бен — отново прошепна Уилоу. — Моля те. Всичко е наред.
С огромно усилие той се съвзе от неподвижното си състояние. Нещо се късаше в крайчеца на видението му. Сънят, който ги свързваше, започна да се накъсва, наближи края си, а магията скоро щеше да се развали. Уилоу също го усещаше. След края на танца, сънят нямаше как да просъществува. Тя започна да се облича, без да обръща внимание на кратките звуци на гняв, които се долавяха сред мъглите, отново се овладя и реши, че няма да се остави да бъде подмамена повторно. След като се облече, Уилоу се наведе над земята, върху която беше танцувала, изкопа шепа пръст и я сложи в торбата си.
Бен я гледаше, без да разбира. Той понечи да се приближи към нея, но в следващия миг се оказа, че не може да помръдне. Погледна надолу, към краката си и с ужас видя, че започва да изчезва.
— Уилоу! — извика предупредително той.
Тя веднага се изправи и забърза към него. Но Бен вече беше изгубил формата и очертанията си; връщаше се в своя сън, на мястото, на което спеше, в затвора, където все още се намираше. Той чу как тя го вика, видя я да се протяга към него и да се опитва да го задържи. Но не можеше. Магията, която ги бе свързала от вълшебните мъгли на два различни свята, се разваляше.
— Уилоу! — отново извика Бен, този път отчаяно, неспособен да забави оттеглянето си. — Все някак ще те намеря! Обещавам ти! Ще дойда за теб!