— Бен! — чу я той за последен път и тогава се изпари, сля се с мъглата, превърна се в част от въздуха и вятъра и се понесе обратно, през бездната, която ги разделяше в будната действителност, обратно към съня, от който идваше.
Останала отново сама на тихата поляна, Уилоу отправи поглед нагоре, към неясния мрак. Бен беше изчезнал. Магията на нейното видение се бе оказала достатъчно силна, за да го призове, но не и за да го задържи. Той я беше освободил от танца, но не можеше да остане, за да й помогне по-нататък. Тя усети отново да я обзема отчаяние и се опита да преглътне сълзите си. Но сега нямаше време за тъга, нямаше време за нищо друго, освен за детето си и тя използва гнева си като оръжие и се обърна към Еджууд Дърк.
— Искам да си ида у дома — тихо, но настоятелно изрече Уилоу. — Още сега.
Призматичният котарак премига с очи.
— Тогава, тръгвай, кралице на Отвъдната земя.
— Няма ли да ме спреш?
— Не и аз.
— Нито вълшебните създания, които са обкръжили тази поляна?
Дърк се прозя.
— Те изгубиха интерес точно към тази игра. Любопитно е, че не успяха да предизвикат Холидей, не мислиш ли?
Тя се замисли над това. Наистина беше интересно. Защо го пуснаха да си отиде? Както и нея. Какво ги спря да се намесят?
— По кой път да тръгна, Дърк? — попита Уилоу.
Еджууд Дърк се изправи и се протегна.
— По който искаш. Всички водят натам, накъдето ти е предначертано да отидеш. Ще те водят инстинктите ти. Както ти казах по-рано, по-силна си, отколкото предполагаш.
Тя не му отговори, защото беше твърде ядосана заради това, което й се случи, за да приема комплименти. Той й беше помогнал по своя собствен, странен начин, дали по случайност или с цел, Уилоу не беше сигурна, но и в двата случая, призматичният котарак не беше неин приятел. Вълшебните мъгли и съществата, които ги обитаваха, в това число и Дърк, представляваха едно проклятие. Тя искаше час по-скоро да се отдалечи от него.
— Ти няма ли да дойдеш с мен? — запита го Уилоу.
— Не — отговори той. — Ти нямаш повече нужда от мен. Твоето пътуване завърши.
Така беше. Тя вече имаше трите вида пръст, които беше изпратена да събере, пръстта от трите различни свята, от които произлизаше нейното дете. Ако Земната майка бе казала истината, сега раждането можеше да се състои. Нямаше какво друго да направи, нищо друго не се изискваше. Можеше да си иде у дома.
Тя се загърна в наметалото си, притисна по-близо до тялото си торбата с пръстта, обърна се и тръгна напред. Направи така, както й бе казано и последва инстинктите си. Беше учудващо, но те изглеждаха доста ясни. Поведоха я в права линия през дърветата.
Насочиха я далеч навътре сред мъглите, докато накрая тя изчезна.
Пробуждане
Бен Холидей се сепна в съня си. Очите му се отвориха стреснато и той ги прикова напред, в сумрака на наближаващата зора, към дърветата на Лабиринта. Не помръдна; още не можеше да дойде на себе си. Беше замръзнал на място, сякаш беше поставен в лед. През съзнанието му препускаха въпроси, един след друг, нещо шептеше и не го оставяше на мира. Сънувал ли беше за срещата си с Уилоу или тя наистина се бе състояла? Истина ли беше, или беше безумна измислица на неговото въображение? Колко от онова, което му се беше случило и за което си спомняше, наистина беше станало?
Дамата лежеше, притисната към него и все още спеше. Грифонът седеше свит на земята, в края на гората, наоколо метър разстояние, с клюмнала глава. Бен премига. Нощната сянка? Страбон?
Той затвори очи и ги задържа така за миг, като размишляваше. Беше станало нещо, което му бе разкрило истината — това поне беше сигурно. Не беше Рицар, беше Бен Холидей. Рицарят представляваше някакво олицетворение на истинската му същност. Така беше и с Дамата и Грифона. Те бяха преобразени от Лабиринта и от магията, която ги беше изпратила там, или може би от някаква грозна измама, за която все още не бяха разбрали. Бяха се сдобили със същност, отразяваща част от онова, което представляваха, но скриваща останалото. Затова изглеждаха значително по-различно, отколкото бяха иначе. Най-променен беше Страбон — той дори не приличаше на дракон. Нощната сянка си приличаше повече и въпреки това и тя беше различна, по начин, който Бен не можеше да обясни добре. Те нито можеха да използват магическата си сила, нито притежаваха силата и властта, които бяха техни на Отвъдната земя.
Той отново отвори очи. Сред дънерите и клоните на дърветата се стелеше мъгла. Тя покриваше тревата, върху която лежаха. Лабиринтът беше един огромен, безкраен мираж, през който очите им не можеха да проникнат.