— Като знаем кои сме и откъде идваме, пред нас се отваря възможност да избягаме. Мисля, че това е единствената ни възможност.
— Как е станало така, че ти знаеш, а ние — не? — рязко го попита Дамата, ядосана и заела отбранителна позиция.
— Сънувах — каза й той. — В съня си открих какво ни се е случило. Били сме заловени на това място чрез магия. Изпратени сме тук от друг свят, от нашия. Използвана е магия, която да ни накара да забравим кои сме и да ни накара да изглеждаме различно. Изпратени сме тук, за да се скитаме вечно из тази безизходица, така смятам, за да прекараме остатъка на живота си в безуспешни опити да намерим изход. Но от тук не можем да излезем, освен ако не си послужим с магия. Ти се оказа права — единствено магията може да ни спаси. Но преди всичко, ние трябва да разберем как действа тази магия. За да го сторим, трябва да сме наясно със себе си, кои сме, откъде идваме, с какво се занимаваме.
— Не — тихо каза тя и поклати глава напред и назад. Не казвай нищо повече.
— Аз не съм Рицарят — рече той, като бързо продължи мисълта си, с желанието по-бързо да свърши с това. — Аз съм Бен Холидей, крал на Отвъдната земя.
Ръцете й се притиснаха към устните и тя се разтрепери. Дълбоко в гърлото й заседна някакъв звук.
Неспособен да устои на погледа й, Бен се обърна към Грифона. Чудовището безизразно се взираше в него.
— Ти се казваш Страбон. Ти си дракон, а не грифон.
След това Бен уверено се обърна към Дамата.
— А ти си…
— Нощната сянка! — изсъска тя побесняла. Вещицата се отдръпна от него, а гладкото й лице си сви от отчаянието и спомена. — Холидей, какво направи с нас? Какво направи с мен?
Бен поклати глава.
— Направихме си го взаимно, всеки на другия. Това място прави подобни неща възможни. Магията е откраднала нашите спомени, когато бяхме запратени тук, след като отидохме при Сърцето. Спомняте ли си? Имаше един човек с кутия. Имаше писма, изпратени с някаква цел до всеки от нас. Те ни примамиха към капана, в който бяхме заловени. Някакво заклинание ни завъртя и ни запрати тук, в тази кутия…
— Да, сега си спомням! — изръмжа Страбон, който въпреки че беше разкрил истинската си същност, все още не приличаше на дракон. — Спомням си човека и неговата кутия, както и магията, която ни оплете като риби в мрежа! Каква сила! Но защо стана така? Погледни ме! Как съм могъл да бъда променен до такава степен?
Бен коленичи пред него. Поляната беше притихнала и затворена от всички страни. Сякаш светът около тях беше престанал да се движи.
— Намираме се сред вълшебните мъгли — тихо каза той. — Помисли как изглеждаме. Превърнахме се в нещата, които най-много сме се страхували, че можем да станем. Ти си чудовище, ненавиждано и презирано, отшелник, когото никой не иска да погледне, преследван от всички, обвиняван за онова, което не може да се обясни по друг начин. И не можеш да летиш, нали? Крилата ти са отрязани. Нима вечно не си се страхувал, че няма да можеш да летиш? Летенето винаги ти е осигурявало начин за бягство, независимо колко са били ужасни нещата. Тук ти е отнето дори това — той спря за малко. — Погледни и мен. Превърнал съм се в това, което най-много съм се страхувал, че някога ще бъда. Аз съм непобедимият кралски воин, най-силното оръжие на краля, палач за враговете му, без име и без нищо друго, освен бойните си умения и желанието си да ги използвам. Дори и доспехите ми са се превърнали в оръжие, чудовищно видение, наречено Страшната мъгла, което унищожава всеки враг, изпречил се на пътя му. Страхувам се да убивам повече от всичко друго и ето, че точно това се случва с мен.
Той се спря, тъй като не искаше да каже нищо повече. Те не знаеха, че пред тях стои Паладин. Само бяха чували, че Паладин служи на краля. Бен нямаше желание те да узнават повече.
— Нощна сянка — меко каза той и се обърна отново към нея. Тя се сви на земята, като хванато на тясно животно. — Какво е това, от което най-много се страхуваш? Какво те плаши? Със сигурност това е загубата на магическата ти сила. Сама си го казвала. Но и още нещо…
— Тишина! — изкрещя тя.
— Да бъде човешко същество — рязко изрече Страбон. — Тя губи силата си, когато признава своите човешки черти. Чувствата й я правят слаба, отнемат й силата. Не трябва да допуска да бъде завладявана от чувства. Не трябва да бъде нежна или крехка, или да обича…
Нощната сянка връхлетя върху него, като се опита да забие нокти в лицето му, но Бен я отблъсна настрани, застави я да седне на земята и я задържа там, докато тя съскаше и крещеше като обезумяла. Нощната сянка се беше променила не само в една посока, помисли си той, докато я държеше. Бен никога нямаше да успее да направи това с нея на Отвъдната земя, тъй като там тя беше десет пъти по-силна от него. Наистина, в момента вещицата бе лишена от силата си.