Бен се обърна към Нощната сянка.
— И на теб магическата сила ти е отнета по същата причина, само че не е било необходимо да се променя външният ти вид, защото той не влияе върху действието на силата ти. Но резултатът е същият. Както и Страбон, и ти си била затворена тук без средства за бягство, тъй като магическата сила, на която най-много разчиташ, силата вътре в теб, я няма.
Той направи пауза.
— Но с мен е различно. Аз нямам вродена магическа сила. Дойдох на Отвъдната земя без такава сила и все още не притежавам. Ето защо аз не бях засегнат. Беше открадната паметта ми и това беше достатъчно. Каква опасност можех да представлявам, без да си спомням кой съм?
— Давай по същество — хладно го сряза Нощната сянка.
— Добре тогава — отвърна Бен. Той протегна ръка към туниката си и извади от там медальона с гравирания върху него образ на Паладин, яздещ пред Сребърния дворец по изгрев-слънце. — Това е медальонът на кралете на Отвъдната земя, даден ми, когато дойдох тук от моя свят. Той ме дарява с правото да управлявам, чрез него мога да подчинявам Паладин, но има и още нещо. Той ми позволява да преминавам през вълшебните мъгли.
Последва продължително мълчание.
— Значи ти мислиш… — започна Страбон и спря.
— Възможно е магическата сила на този талисман да не се е изпарила така, както се е случило е вашата. Възможно е капанът ни да е създаден така, че да превръща в безполезна силата на живите същества, но да не прави това със силата на предметите — Бен спря. — Извън границите на Отвъдната земя, медальонът няма сила и няма да можем да призовем с него Паладин. Но той трябва да ни помогне да преминем през вълшебните мъгли. Може би на това място ще може да го направи. Медальонът е запазил връзката си с доспехите на Паладин, въпреки че тези доспехи се оказват преобразени в Страшната мъгла. Талисманът беше разпознат от Жилавите чудовища и той ни предпази от тях. Може би ще може и да ни освободи.
— Ако наистина сме пленени в някоя част от вълшебните мъгли — отбеляза упорито Страбон.
— Да, наистина — съгласи се Бен.
— Възможността, която ни предлагаш, е твърде нищожна — заключи драконът.
— Но е единствената, която имаме.
Страбон кимна, а грозното му лице беше почти спокойно.
— Единствената.
Тогава Нощната сянка се приближи напред, обзета от тъмна ярост и твърдост, и спря пред Бен.
— Наистина ли това ще подейства? — запита тя със застрашително притихнал глас.
Той срещна погледа й и задържа очите си върху него.
— Така мисля. Ще трябва да вземем медальона сред мъглите и да го изпробваме. Ако той подейства така, както трябва, ние ще се озовем там, където влязохме сред тях.
— И ще придобием предишните си образи? — очите й проблеснаха.
— Не зная. Веднъж, след като излезем от този капан и неговата магия, ще ги придобием.
Тя кимна. Лицето й беше мраморно бяло, а очите почти червени. В тях имаше толкова много гняв, че вътрешно Бен се отдръпна от нея.
— По-добре се надявай, кралю честити — каза Нощната сянка меко. — Защото ако не се освободим от това безумство и аз не възстановя предишния си образ до последната частица от онова, което съм била, ще прекарам остатъка на дните си в изчакване на удобен момент да те унищожа.
Тя придърпа дългото си наметало около себе си. Приличаше на тъмен призрак сред мъгливата зора.
— Помни думите ми. А сега, изведи ни оттук.
Времето сякаш беше спряло.
Уилоу вървеше бавно, право през мъглите, като внимателно избираше стъпките си. Тя не знаеше къде отива. Едва виждаше земята, по която стъпва. Ако това се окажеше капан, с нея беше свършено. Мъглата беше толкова гъста, че Уилоу можеше да попадне в някоя примка, поставена там много преди да я е видяла. Тя крачеше по пътя на доверие, въпреки че където са замесени вълшебни същества, това не беше особено обнадеждаващ подход.
Но скоро пространството започна да се прояснява. Мъглата постепенно се разреди, като зора, изплуваща от тъмната нощ и лека-полека по-дълбоките сенки отстъпиха място на по-малките. Наоколо се просветли от черно към сиво, но все още нямаше слънце. Постепенно мъглата се разсейваше, докато накрая се обви около стена от дървета и храсти. Уилоу се огледа наоколо. Намираше се в джунгла от увивни дървета и растения, пуснали корени във влажна и гнила почва, сред тишината. Около нея не долитаха шумове и нищо не помръдваше, сякаш животът беше опустошен.