След това Уилоу хвърли настрани празната торба и с мъка се изправи на крака. Като се превиваше от болка и чувстваше как детето мърда в утробата й, тя се подготви да се преобрази. Бебето щеше да се роди, когато тя добиеше формата на дърво. Точно това Уилоу не можеше да каже на Бен. Не знаеше и дали някога ще може.
Тя съблече дрехите си и остана гола. След това се установи в средата на почвите, които бе смесила и зарови сред тях краката си.
В мига на преобразяването си, Уилоу беше спокойна. Сега нищо не зависеше от нея. Беше направила каквото бе могла, за да подсигури безопасното раждане на детето си. Беше запазила доверието си в Земната майка, беше се върнала с почвите, които трябваше да събере. Нищо друго не й оставаше да направи, освен да даде живот на детето си. Изведнъж закопня за Бен. Прииска й се да усети присъствието му, докосването му, да чуе някакви скромни думи за подкрепа. Не й харесваше това, че беше сама в този миг.
Очите й се затвориха.
Постепенно Уилоу започна да се преобразява, пръстите на ръцете и краката й се удължиха, за да се превърнат във вейки и корени, ръцете й се заплетоха като клони, краката й образуваха дънер, а цялото й тяло смени формата, цвета и вида си. Косите й изчезнаха. Лицето й се стопи. Тя се изви като влечуго, докато кожата й се покри с кора. Въздъхна веднъж и после застина.
Изминаха часове, а сред Дълбокия свлек, там, където беше пуснала корени върбата, нищо не помръдна. Сред листата й не изшумя вятър, а из клоните й не накацаха птици. Нито една малка буболечка не се покатери по стъблото й. Пространството се просветли до мрачно, мъглявосиво, а лятната горещина се засили, застояла сред влажната плетеница на джунглата. Ситен дъждец премина наблизо и изчезна. От хлъзгавите клони върху земята покапа вода.
Наближи обяд.
Тогава дървото сякаш се разклати от някакъв вътрешен смут. Бавно, с мъка, на мястото, където стъблото започваше да се разделя на клони към свода, кората се разцепи и на светлината се подаде широк клон. Появи се бързо, сякаш растежът му беше ускорен и си проби път нагоре, като все повече заприличваше на голямата върба. Докато растеше, клонът се разширяваше и променяше формата си.
За броени мигове той се превърна в пашкул.
В пашкула нещо се размърда.
Купчина кристали
Куестър Тюс и Абърнати стояха един до друг на балкона на Сребърния дворец и се взираха към езерото, което обграждаше двореца и към тълпите от хора, прииждащи през полето. Те бяха вървели през целия ден, към тях се присъединяваха още и ставаха стотици, а стотиците прерастваха в хиляди. Повечето идваха от Зеленоречието, въпреки че имаше и група троли от Мелкор — създания, обитаващи пустите полета на изток, както и селяни, и фермери от около десетина селца, които идеха право от север и юг. Те прииждаха като скитници, без да носят храна или одеяла, или дори и най-простите сечива, за да запалят с тях огън. Изглежда това не ги вълнуваше. Мъже, жени и деца, някои със стари кранти и мулета, други с навързани хърбави кучета и котки след тях, идваха от всички посоки и образуваха толкова разнородна тълпа, колкото винаги са били. Сега те обградиха езерото около двореца, сякаш се надяваха някой да ги покани вътре и да ги нагости с една добра вечеря.
Все пак те не бяха дошли тук, за да търсят храна. Онова, за което всеки от тях копнееше, което всеки от тях бе притежавал и което всеки желаеше да получи, на каквато и да е цена, беше едно кристално око към съзнанието.
— Погледни ги — промърмори Абърнати и поклати глава, така че кучешките му уши леко се развяха. — Това е наистина потресаващо.
— Страхувам се, че е по-лошо, отколкото очаквахме мрачно се съгласи Куестър Тюс.
Те живееха в очакване на някаква беда още откакто Абърнати и Буниън се завърнаха от Риндуеър с историята за непознатия с черното наметало и Хорис Кю. В Сребърния дворец ги очаквала огромна камара от кристални очи към съзнанието, така твърдеше непознатият. Кристалите били там и само чакали някой да дойде и да ги вземе. Абърнати, с чувство на дълг, предаде всяка дума на Куестър Тюс и така те се обединиха. Но в същото време двамата си мислеха, че ще трябва да се изправят срещу Календбор и останалите владетели на Зеленоречието, заедно с техните войски, настъпващи към портите на двореца, за да поискат сметка за стореното. Вместо това, те се оказаха лице в лице с хиляди фермери, търговци и техните семейства — обикновени хора, които нямаха оръжия или доспехи; гладни, уморени и заблудени, застанали като стада, очакващи някой да ги поведе към кошарите им.