Е, кошарите бяха обратно, там, откъдето идваха, разбира се, но никой не искаше да чуе това. Те не желаеха да чуят нищо, което не съдържаше думите „кристални очи към съзнанието“; тъжна, но неизбежна истина.
Те със сигурност нямаше да изслушат Куестър Тюс и Абърнати.
Когато първите тълпи пристигнаха, доста рано тази сутрин, те стъпиха на моста, който свързваше двореца със сушата. Железните решетки на вратите бяха спуснати през нощта и затова тълпата спря пред тях и призова Бен Холидей да слезе сред хората. Куестър Тюс се появи на балкона на укреплението и извика, че кралят отсъства в момента — какво искаха те?
Кристални очи към съзнанието, заявиха бурно тълпите, по един кристал за всеки. Хубаво, но такива нямаме, отвърна Куестър Тюс. Те го нарекоха лъжец, както и още няколко други названия, и започнаха да бълват оскърбителни подмятания относно неговото родословие. Абърнати се появи зад приятеля си, тъй като все още се чувстваше твърде отговорен за цялата тази бъркотия, и започна да увещава хората, струпани на моста. Техният брой растеше, дори и докато спореха със съветниците, че Куестър Тюс казва истината и че в двореца няма кристални очи към съзнанието. Думите му не бяха признати. Заплахите и обидните названия продължиха. Тълпата нарасна.
Накрая Куестър Тюс изпрати отряд от кралски войници, които да отблъснат хората от моста и да направят жива преграда в далечния му край. С много усилия войниците освободиха моста, но никой не се обърна назад и не пое пътя към дома си, както се бе надявал придворният вълшебник. Вместо това хората се установиха точно зад живата преграда и зачакаха нещо да се случи. Разбира се, нищо не се промени. Куестър не беше много сигурен точно какво очакваха те. Броят на хората нарасна десетки пъти до обяд. Всички се стичаха от високите равнини и околните хълмове към ниските части на полетата, обграждащи двореца. Летният ден, който иначе беше превъзходно светъл и безоблачен, ставаше все по-горещ, а търпението на хората започваше да се изчерпва.
Тогава някой от едната страна на живата преграда каза нещо, а някой друг, застанал в другия край на преградата изрече нещо друго и в същия миг тълпата се нахвърли върху войниците, преодоля съпротивата им и ги изхвърли в езерото. След това народът прекоси моста и се отправи към вратите на двореца.
Това можеше да сложи начало на истински неприятности, ако не беше Куестър Тюс, който все още стоеше край назъбения край на укреплението и заедно с Абърнати се опитваше да реши какво друго може да стори. Когато видя тълпата да нахлува в двореца, той дръпна нагоре ръкавите на старите си сиви одежди и повика на помощ магическата си сила. Това беше доста прибързано действие, ако изобщо можеше да се нарече така, защото вълшебствата на Куестър никога не проработваха добре в бързината (както и когато не бързаше за никъде), но в момента едва ли някой изобщо можеше да мисли трезво. Той възнамеряваше да запрати светкавица насред тълпата и по този начин да я разпръсне или да изхвърли хората във водите на езерото. Вместо това, Куестър запрати надолу равностойността на трийсетина литра мазнина — не от горящия вид, а от онази обикновена стара смазка — право срещу тези, които водеха останалите. Смазката се плисна по дървената повърхност на моста и цялата предна редица на тълпата се превърна в мазна бъркотия от крака и ръце. Останалите се препънаха в първите пострадали, докато се опитваха да забавят ход или да ги прескочат и така те също се стовариха на земята. За броени секунди целият мост се покри с омазани в смазка тела.
Куестър Тюс заповяда вратите да бъдат затворени, след което дворецът бе изцяло изолиран. Тълпата с мъка се изправи на крака и започна да се оттегля назад по моста, като при всяка крачка проклинаше и заплашваше. Това в никакъв случай не беше краят! Ще поживееш и ще видиш, Куестър Тюс! Само почакай да пристигнат владетелите на Зеленоречието! Тогава всички вие ще видите какво значи истински неприятности!
Доста вярно, мълчаливо се съгласи Куестър Тюс, но нямаше какво да стори по този въпрос. И ето в какво положение бяха те, няколко продължителни часа по-късно, когато денят поемаше пътя си към нощта — в питане кой ще пристигне пръв — Календбор или залеза на слънцето.
По-вероятно щеше да дойде залезът. Небето на изток притъмняваше, а сводът на запад светеше в златисто. Няколко от луните вече грееха от север, закачени ниско над хоризонта и бавно поемащи нагоре към звездите. От Календбор или от владетелите на Зеленоречието нямаше и следа. Нямаше викове, които да отбележат неизбежното им пристигане, не се вдигаше и прах над близките равнини, не се чуваше нито тропотът на конски копита, нито подрънкването на оръжия. Изглеждаше сякаш по-нататъшните неприятности щяха бъдат оставени за сутринта.