Мъжете на моста се подготвиха за последен напън и забиха стеноразбивача си във вратите на двореца. Последва гърмящ тътен и разцепване на дърво. Дънерът и мъжете, които го носеха, изхвърчаха на около метър назад и се стовариха на пътя. Абърнати сякаш можеше да усети силата на удара във вратите, разнесъл се до върха на стената, до която стоеше полупревит той, с ръце, стиснати около муцуната му.
— Много добре! — извика Куестър Тюс, докато ръцете и одеждите му се развяваха. Той изглеждаше готов да направи нещо. Изглеждаше, сякаш бе добил увереност да отвърне на удара. Около краищата на пръстите му се съсредоточи бяла светлина. Абърнати стисна зъби. Щеше да се случи нещо лошо.
Мъжете с дънера се съвзеха и отново поеха напред без страх.
Ръцете на Куестър бясно се размахаха като вятърна мелница. Прекалено бясно. Той се опитваше толкова усилено да направи някаква магия, че накрая загуби равновесие. Когато се помъчи да се овладее, вълшебникът се препъна в одеждите си. Подхлъзна се напред в опасна близост до ръба на перилата. Абърнати бързо се протегна и го хвана. Докато писарят правеше това, магията се освободи от пръстите на Куестър и полетя надолу към тълпата. Доловил звука, който произведоха устните на магьосника, Абърнати можеше да се обзаложи, че ще се случи нещо неочаквано.
Не грешеше. Магията се приземи върху моста като сребърен дъжд, мек и нежен. Може би се предвиждаше това да бъде удар на светкавица, която да разпръсне мъжете с дънера. Може би се предполагаше, че ще бъде още една порция смазка. Нито едното от двете не се случи. Вместо това, магията падна върху моста и проникна в дървената му повърхност, като вода в пясък и миг по-късно мостът се разтърси и се изви, сякаш беше пробудена от сън змия. За втори път мъжете с дънера се стовариха на земята, съвсем близо до целта си; стовариха се с проклятия и викове. Мостът се изви и изхвърли нападателите от повърхността си, сякаш бяха парцалени кукли. Дънерът излетя във въздуха, претърколи се по моста и падна в рова. Мъжете продължиха да проклинат и крещят още известно време. Куестър и Абърнати се задържаха един за друг и невярващи на очите си, погледнаха надолу. Сега мостът започна да се огъва. Той се отдели от двореца и от отсрещния бряг и започна сам да се извива в пространството. Няколко мъже, които още се крепяха на повърхността му, се отделиха от убежищата си и се хвърлиха надолу, за да потърсят спасение. Дъските изскърцаха и се разчупиха. Железните гвоздеи изскочиха от местата си. Подпорите се счупиха и паднаха. Мостът се изви нагоре за последен път, като змия, надигнала се от дупката си, и тогава се разцепи на милиони парченца, падна в езерото и изчезна.
Последва дълъг миг на поразително мълчание. Мъжете, които преди носеха стеноразбивача, се мъчеха да се доберат до брега. Останалата част от парцаливата тълпа се събра изумена на брега. Водата клокочеше и се размътваше като чайник, готов да заври.
Куестър погледна към Абърнати и премига с очи.
— Е, какво мислиш за това! — каза той.
Слънцето залезе и повече неприятности не се случиха. Тълпата очевидно беше заситена от преживяното през деня и сега бе съсредоточила вниманието си върху търсенето на храна, както и върху запалването на огньове, на които хората щяха да приготвят вечерята си. С разрушаването на моста и последната връзка с двореца беше прекъсната и сега Сребърният дворец наистина беше остров насред езерото. Вече нямаше как да се стигне до него, това беше ясно, освен ако човек нямаше нищо против да поплува. Повечето от хората на брега не можеха да плуват и при много случаи, като цяло, не обичаха да използват водата. Куестър бе склонен да се поздрави с добре осъществената си магия, но се въздържа да го стори, тъй като цялата работа беше тръгнала в съвсем различна посока и Абърнати знаеше това.
Абърнати, от своя страна, отново бе започнал да мисли как, по дяволите, щяха да се измъкнат от цялата тази бъркотия без Холидей.
Все още беше светло, когато — независимо от стаените надежди и недоизказаните предвиждания на Куестър и Абърнати — Календбор и една многочислена армия пристигна и зае позиция точно срещу вратите на замъка. Селяните и останалите обикновени хора бяха изблъскани настрани и беше отворен простор за бойците и техния водач. Близо от едната страна на Календбор стоеше Хорис Кю и неговата птица. Хорис се тътреше разсеяно напред, а Бигар се беше настанил върху рамото му като злощастен знак на съдбата. Абърнати мрачно ги наблюдаваше. Причината за всичко това, помисли си тъжно той: Хорис Кю и неговата птица. Само ако му паднеха в ръцете. Ако можеше да ги хване само за пет секунди. Картината изплува пред очите му.