Филип и Сот се свиха, когато го видяха. Те все още надаваха вой, за да се видят с Холидей, който поне щеше да ги изслуша. Абърнати не изпитваше никакви угризения по този въпрос.
— Къде е Великият господар? — незабавно попита Филип.
— Да, къде е кралят? — отвърна като ехо Сот.
— Намерихме ги да тършуват из покоите на краля отбеляза един от стражите и силно разтърси Филип, като се опита да спре съпротивата му. Гномът изхлипа. Предполагам, че искаха да заграбят нещо.
— Никога, не, никога! — изкрещя Филип.
— Никога от Великия господар! — извика и Сот.
Абърнати усети прииждащата болка в главата си.
— Пуснете ги — заповяда той с въздишка.
Стражите ги пуснаха на земята вкупом. Гномите паднаха на колене и жално запълзяха.
— Велики придворни писарю!
— Могъщи придворни писарю!
Абърнати потърка слепоочията си.
— О, престанете! — Той освободи стражите и накара чупка гномите да се изправят на крака. Те колебливо станаха и се огледаха тревожно наоколо, като сигурно си помислиха, че някаква ужасяваща участ е надвиснала над тях и може би се замислиха за бягство.
Абърнати отегчено ги изгледа.
— Какво искате? — рязко запита той.
Гномите си размениха бързи погледи.
— Да видим Великия господар — колебливо отвърна Филип.
— Да говорим с Великия господар — съгласи се Сот.
Те въобще не можеха да лъжат и Абърнати веднага усети нерешителността им. Беше изминал един много дълъг ден, пълен с разочарования и писарят нямаше време за това.
— Да сте изяждали напоследък някакви бездомни животни? — меко попита той, като се наведе напред, за да могат те да видят блясъка на зъбите му.
— О, не никога не бихме…
— Само зеленчуци, уверявам те…
— Защото напоследък много често изпитвам див глад за един печен гном — остро го прекъсна Абърнати. Те застинаха като статуи. — Сега ми кажете истината или няма да отговарям за онова, което ще се случи!
Филип е мъка преглътна.
— Искаме кристално око към съзнанието — нещастен промълви той.
Сот кимна:
— Всички, освен нас си имат.
— Искаме само един кристал.
— Да, само един.
— Това не е много.
— Съвсем не е прекалено.
На Абърнати му се прииска да ги удуши. Нямаше ли край тази глупост?
— Погледнете ме — каза той, като едва сдържаше гласа си. Те с неохота срещнаха погледа му. — Тук няма кристални очи към съзнанието. Никакви. Няма дори един кристал. Никога не е имало. Ако трябва да изкажа личното си мнение, никога няма и да има! — той почти се поколеба да изрече това свое последно твърдение, но накрая реши, че наистина го мисли. После се протегна напред и ги хвана за мършавите им криви ръце. — Елате тук.
Той ги придърпа над парапетите, като не обръщаше внимание на техните охкания и викове за това как щяха да бъдат изхвърлени за своя зла участ.
— Погледнете натам! — отряза ги раздразнен Абърнати. — Хайде, погледнете! — Те погледнаха. — Виждате ли онзи човек с птицата? От едната страна на лорд Календбор? До човека с черното наметало?
Те се поколебаха и след това кимнаха едновременно.
— Този — заяви триумфално писарят, — е човекът, който има от кристалните очи към съзнанието. Идете и говорете с него!
Той ги остави на земята и пристъпи настрани, като застана с ръце върху кучешките си бедра. Гномите се погледнаха един друг несигурно, след това обратно към Хорис Кю и после пак към Абърнати.
— Значи тук няма кристали? — попита Филип с болка в гласа.
— Нито един? — запита и Сот.
Абърнати поклати глава.
— Имате честната ми дума на придворен писар и кралски служител. Ако някъде има някакви кристали, онзи е човекът, който може да ги намери.
Филип и Сот потъркаха с покритите с мръсотия пръсти влажните си муцуни и сълзливите си очи и се загледаха надолу към фокусника с нарастващ интерес. Те изпухтяха доста тревожно и започнаха без видима причина да движат челюстите си. След това пристъпиха назад.
— Тогава ще говорим с него — оповести Филип, както винаги пръв.
— Да, ще го направим — подкрепи го Сот.
Те понечиха да се обърнат и да се запътят към стълбището. С неохота Абърнати ги повика обратно.