— Чакайте! — извика той. — Стойте за малко. — Писарят се приближи до тях. Не им дължеше това, но не можеше да ги пусне да си тръгнат, без да ги предупреди. — Чуйте ме. Тези хора, особено мъжът с черното наметало, са много опасни. Не можете просто да отидете при тях и да ги помолите за един кристал. За ваша беда, те са способни да ви накълцат на малки парчета.
Филип и Сот се спогледаха.
— Ще бъдем много внимателни — отбеляза Филип.
— Много — съгласи се Сот.
Те отново понечиха да тръгнат.
— Чакайте! — за втори път извика Абърнати. Нещо току-що му беше хрумнало; нещо, за което не се беше сетил преди това. Гномите се обърнаха. — Как влязохте тук? — попита подозрително той. — Не сте минали по моста. А не изглеждате и сякаш сте преплували езерото. Е, как точно попаднахте тук?
Те си размениха още един от тази безкрайна поредица плахи погледи. Никой не промълви.
Тогава Абърнати се приближи право срещу тях и се наведе.
— Прокопали сте тунел, нали? — Филип прехапа устни. Сот стисна челюстта си. — Така ли е?
Те кимнаха. С неохота.
— По целия път от отсрещния бряг на езерото? — Абърнати беше недоверчив.
Филип се намръщи.
— Всъщност, от гората.
Сот се намръщи още повече.
— От дърветата.
Абърнати втренчи поглед в тях.
— Не, как сте могли? Това би отнело дни, седмици. Той се спря. — Чакайте малко. От колко време използвате този ваш тунел?
— От неотдавна — промърмори Филип и потърка с нокътя на крака си каменния парапет на укреплението.
— И къде излиза този тунел?
Последва още една пауза, по-дълга от предишната.
— В кухненския килер за храна — призна накрая Сот.
Абърнати отново се изправи. Спомени за загадъчното изчезване на храна от кухненския килер изплуваха в съзнанието му като мъртви риби при отлив. Помощниците на готвачите бяха обвинени за това. Бяха отправени упреци. Никога не се достигна до крайно решение.
— Е — меко каза той, като изговаряше думите, сякаш надяваше на чупка гномите примка на шиите. — Значи, кухненският килер.
Филип и Сот се свиха в очакване ударът да се стовари върху тях. Но Абърнати дори не ги поглеждаше. Той гледаше настрани, към парапета и зад него. Не замисляше отмъщение към гномите. Вместо това, писарят преценяваше идеята да си върне за стореното от Хорис Кю. Сред сиянието на огньовете, които танцуваха по мрачните стени на Сребърния дворец, той се крепеше на ръба на едно решение, което щеше или да му донесе възмездие, или да му струва живота.
Отне му само миг, за да направи избора си.
Той отново се наведе и рязко попита:
— Мислите ли, че вашият тунел е достатъчно широк за мен?
Какво вършат чупка-гномите
Абърнати обикновено не взимаше спонтанни решения, не притежаваше особена дързост и затова беше до известна степен учудващо намерението му да се напъха в тесния тунел, прокопан от Филип и Сот, в един от отдалечените ъгли на кухненския килер за храна. Изненадваше се, че възнамерява да пропълзи по цялата му дължина до гората отвъд обсадната верига около Сребърния дворец, за да направи някакви рисковани и може би безразсъдно смели опити да изкопчи и изцеди сведения от Хорис Кю. Не се тревожеше от това, дали осъзнава в какво се забърква и дали преценява добре опасността, която крие начинанието му — притесняваше се, че това безумие бе първата мисъл, която му мина през главата.
Абърнати се успокои като си каза, че в случая бе надделяла кучешката му страна и следователно вината беше изцяло на Куестър Тюс.
Магьосникът нямаше никаква представа какво се готвеше да направи писарят. Ако беше разбрал, той незабавно щеше да го спре или щеше да настоява сам да отиде, а Абърнати нямаше да допусне нито едното от двете да се случи. В края на краищата, придворният писар беше забъркал кашата, която сега трябваше да бъде оправена, неговата гордост трябваше да бъде възстановена и неговото достойнство се нуждаеше от повдигане. Освен това, Куестър бе нужен там, където си беше, между стените на двореца, за да може поне външно да се погрижи за защитата на кралството, върху което Календбор и неговата армия неминуемо щяха да нанесат вреди. Магическата сила на Куестър понякога проявяваше капризите си, но тя беше значителна, въпреки всичко и щеше поне за малко да спре опитите на нападателите.