Междувременно, надяваше се Абърнати, самият той щеше да разбере какво се беше случило с Бен Холидей.
Бе принуден да свали дрехите си, за да може да влезе в тунела — наистина, твърде тесен проход. Голотата му беше унижение, което той беше подготвен да преглътне. Гномите бяха прокопали тунела за себе си, в края на краищата, а не за него. В притъмнелите ъгли на кухненския килер, Абърнати свали дрехите си и за миг се замисли какво прави; кухненският персонал без обяснение се беше оттеглил в другите части на двореца. Сега писарят не мислеше за Хорис Кю, за птицата му или за Календбор, или дори за непознатия с черното наметало. Опасността, която представляваха те, му беше известна. Той мислеше за това как можеше да попадне в ръцете — а може би и между зъбите — на Филип и Сот. В най-добрия случай те бяха двулични съюзници, известни като същества, които се ровят из боклуците и ядат котки и кучета. Абърнати беше доста убеден, че ако им се отвореше възможност, те нямаше да се поколебаят да го погълнат. Защо не? Това беше част от тяхната природа, нали? И тъй като нещата стояха така, Абърнати беше длъжен, поставен в подобно несигурно положение, да им даде достатъчно основание да не се нахранят с него.
Той реши да се възползва от едно свое характерно предимство, за да ги постави на мястото им.
— Слушайте ме внимателно — каза им писарят, като се приведе гол над входа на тунела, като с всички сили се опитваше да не изглежда глупаво. — Има нещо, което не съм ви казал. Това, което правим, е много важно за Великия господар. Не сме разпространили новината, но на него му се е случило нещо лошо. Той изчезна. Онези мъже отвън, онзи с кристалите и мъжът с черното наметало, са виновни за това. Измислил съм план, за да спася Холидей, но вие ще трябва да ми помогнете. И вие искате да спасите Великия господар, нали?
— О, да! — заяви Филип.
— Да, наистина! — допълни и Сот.
Те кимнаха толкова силно, че Абърнати си помисли, че главите им може да се откачат от раменете им. Той преувеличи истината, що се отнася до Холидей и какъвто и да е план за неговото спасяване, но всичко това беше за добро. Единственото, на което можеше да разчита, там, където бяха замесени чупка-гномите, беше тяхната неизменна вярност към Великия господар. Това бе установено още от времето на първата им среща. Тогава Бен Холидей беше направил нещо, което никой друг дори не би си помислил да направи — беше им се притекъл на помощ в някакво доста съмнително тяхно начинание, убеден, че един крал трябва да се отнася еднакво с всички свои поданици. Той бе спасил живота им и те никога не забравиха това. Продължаваха да крадат и да ровят из боклуците и действаха с измама от време на време, но както вече бяха показали и то неведнъж, те щяха да направят всичко за Великия господар.
Сега Абърнати разчиташе именно на това и го правеше съвсем недвусмислено.
— Веднъж, след като влезем в тунела, ще ви кажа плана си — продължи писарят, — но ще трябва да действаме заедно. Животът на Холидей е в опасност.
— Можеш да разчиташ на нас — увери го настойчиво Филип.
— Можеш — съгласи се Сот.
И Абърнати се надяваше на това. Неговият живот също беше в опасност.
Те влязоха в тунела, първо Филип, след него Абърнати и накрая Сот. Те запълзяха с главата напред, легнали в глинестия проход, който се виеше и се врязваше сред тъмнината. Абърнати откри, че не вижда нищо. Чуваше как Филип се придвижва напред и следваше шума от неговото движение. Зад него Сот се избутваше с пети напред. Някакви корени се протъркваха в корема и гърба на Абърнати. Край него жужаха насекоми, като потрепваха с крачетата си. На места влагата проникваше в тялото му и сплъстяваше козината му. Наоколо се носеше остра и задушлива миризма. Абърнати мразеше тунелите. Мразеше всичко, което го държеше затворен (още една кучешка черта, предположи той.) Обземаше го диво желание да се махне оттам, но се овладяваше и продължаваше напред. Беше се впуснал в това дръзко начинание и беше решен да стигне докрай.
Гномите вероятно бяха прокопали целия този проход под езерото — подвиг, който Абърнати не можеше добре да разбере, въпреки че знаеше добре познатата на всички причина. Той си представяше как земята се стоварва върху него, въобразяваше си, че водите на езерото нахлуват в тунела. Тесният проход продължаваше безкрайно напред и неведнъж Абърнати си помисли, че няма да може да издържи повече. Но все пак, не искаше да спре.
Когато отново се озова насред сиянието на луните и звездите, в някакъв храсталак зад обсадната линия, той изтупа мръсотията и насекомите от тялото си и отново си пое с благоговение от хладния нощен въздух, който ухаеше и имаше вкус, по-сладък от всичко друго в паметта му. Тогава си даде дума, че каквото и да се случи оттук нататък при никакви обстоятелства нямаше да се върне обратно в тунела.