След като си възвърна самообладанието, той последва чупка гномите отвъд храсталака, през гората, към възвишението, което откриваше гледка към една поляна, както и към импровизираната армия, която бе обсадила Сребърния дворец. Огньовете за готвене гаснеха, а хората се разполагаха на земята, готови за сън. Стражи от войската на Календбор все още бдяха по бреговете на езерото и съсредоточено наблюдаваха острова с двореца, а тук-таме няколко групички от мъже продължаваха да пият и да си подхвърлят шеги, но в по-голямата си част, хората се бяха настанили за спане. Абърнати обиколи с поглед поляната, като с особено внимание проучи бреговата линия в опитите си да намери следа от Хорис Кю или от непознатия с черното наметало. Нито един от тях не се виждаше. Нямаше го дори Календбор.
— Какво ще правим сега? — попита нетърпеливо Филип.
— Да, какво? — изрече като ехо Сот.
Абърнати не беше сигурен. Той притеснено облиза носа си. По някакъв начин трябваше да намери Хорис Кю. Но как щеше да стане това при тези обстоятелства? Като начало, той изглеждаше като куче и без дрехи имаше незначителен шанс да прикрие това. Ако се появеше в този вид в лагера, веднага щяха да го разпознаят.
С неохота Абърнати се обърна към чупка гномите.
— Мислите ли, че ще можете да се промъкнете долу и да намерите мъжа, който ви показах от двореца, онзи с птицата?
— Мъжът с кристалните очи към съзнанието — ясно произнесе Филип.
— Същият — обяви Сот.
Абърнати се надяваше, че те ще могат да се съсредоточат върху нещо различно от кристалите. Той беше тръгнал за Бен Холидей, а чупка гномите лесно се отклоняваха от този проблем в полза на личните си интереси. Най-големият страх на Абърнати беше, че те щяха да се отклонят от целта. Явно, не можеха да се въздържат да не го сторят.
— Можем да го намерим — каза Филип.
— И то лесно — каза Сот.
Абърнати въздъхна.
— Добре, опитайте. Но само го открийте и след това елате право при мен, за да ми кажете къде е. Така ще мога да ви разкрия плана си. Не правете нищо друго. Не му позволявайте да разбере, че сте там. Можете ли да запомните това?
— Да, можем да го запомним — отвърна Филип, като кимна.
— И то лесно — повтори Сот.
Те се промъкнаха напред в мрака и изчезнаха от погледа му. Можем да запомним, бяха обещали те. На Абърнати му се искаше да може да бъде сигурен в това.
Недалеч оттам, някъде зад гърба на тълпите, които се бяха струпали на поляната, седяха Хорис Кю и Бигар и тихо разговаряха в мрака. В края на гората зад поляната Хорис се беше свил в сянката на един стар клонест клен, чиито клони бяха като бдителен разузнавач. Бигар беше кацнал на дънера на едно дърво, което някога беше правило компания на клена, но бе станало жертва на светкавица. Хорис седеше, опрял гръб в стъблото на клена. Другият дънер се намираше близо до краката му и те стърчаха напред като колчета на палатка между двете стъбла.
— Ти си страхливец, Хорис — присмя се птицата. — Жалък, малодушен страхливец. Не съм го очаквал от теб.
— Аз съм реалист, Бигар — Хорис не намираше, че това има нещо общо с тази работа със страхливците. — Разбирам кога съм се забъркал в нещо и сега със сигурност е един от тези случаи.
Това беше горчиво признание, но не беше нещо неочаквано. Рано или късно Хорис Кю винаги се оказваше неспособен да продължи да контролира измамните си планове. Защо тези неща никога не проработваха така, както той възнамеряваше, защо винаги се объркваха някъде по пътя — това беше загадка, която не спираше да го измъчва. Но беше ясно, че този път, също както и всички други пъти преди, нещата бяха взели застрашителен обрат.
Той беше убеден в това още откакто Горс се бе появил пред Календбор и бе подстрекал похода към Сребърния дворец. Най-малкото от тогава, поправи се Хорис. Може би беше убеден в това и преди, откакто стана наясно със същността на чудовището, с което се беше забъркал. Горс беше точно онова, за което го бе предупредил Бигар — невероятно могъщ звяр, който в даден момент щеше да се обърне срещу тях. Вече нямаше съмнение, че рано или късно той щеше да постъпи точно така. Откакто поеха на път от Риндуеър, Хорис разбра, че чудовището скоро ще престане да се нуждае от него. Горс беше възвърнал човешката си форма и можеше да се движи сред хората, както през деня, така и през нощта. Това означаваше, че той вече не се нуждаеше от Хорис, за да изпълнява поръчките му. Още по-лошо, чудовището беше започнало да не обръща внимание дори на присъствието на фокусника. Когато Сребърният дворец беше поставен под обсада. Горс започна да се обръща към Календбор като към равен и едва благоволяваше да погледне към Хорис. Бяха забравени всякакви обещания за ролята, която щеше да заема той в новия ред на нещата. Вече нищо не се споменаваше за това Хорис да заеме освободения от Холидей кралски престол. Цялата работа беше потулена или нещо такова. Хорис беше избутан настрани, в това нямаше грешка.