— Ще се измъкнем веднага, още тази вечер — каза птицата. — Можем да стигнем до пещерата, ако яздим и ще се върнем до сутринта. Ще вземем кутията и ще я скрием. Ще я използваме като оръжие, за да получим това, което искаме — проницателните му очи светнаха.
Хорис впери поглед в птицата за миг и после поклати недоверчиво глава.
— Прекаляваш, Бигар. Наистина. Да заплашим Горс? Какво го интересува дали кутията е у нас или не е? Дори не знаем как да я използваме!
— Знаем думите — прошепна птицата. — Знаем заклинанието. Какво ще стане, ако ни се наложи пак да го изречем?
Последва дълго, страховито мълчание. На Хорис му се искаше въобще да не беше отварял кутията, никога да не беше произнасял думите, които освободиха Горс и изобщо да не се беше връщал на Отвъдната земя. Искаше му се да се беше захванал с някаква по-малко напрегната професия, като кожо обработване или плетене, например. Изведнъж той се почувства безвъзвратно отегчен от магията, в каквато и да е форма.
— Хайде, Хорис, да тръгваме! — подтикваше го Бигар. Не стой просто така. Ставай!
Бигар не можеше да го разбере. Може би това се дължеше на факта, че въпреки развитата си интелигентност, във вътрешността на този малък череп, покрит с пера, все пак имаше само един птичи мозък, който се опитваше да проникне във всичко. Или може би Бигар просто не искаше да осъзнае какво става.
— Ако постъпим така — започна меко Хорис Кю, — ако решим да предизвикаме Горс, ако в края на краищата се върнем в пещерата и откраднем вълшебната кутия…
Той не успя да довърши. Не успя да се овладее, за да произнесе думите. Отпусна се назад към дървото, а кокалестите му мощи се отпуснаха върху стъблото, заприличали на спаднал балон.
Бигар заподскача назад и напред, между ботушите на Хорис и дънера на дървото, като съскаше като змия.
— Страхливец такъв! Влечугоподобно нищожество! Смешно подобие на магьосник! Празнословец и бездеен празноглавец! Не мога да разбера как съм допуснал да се забъркам с такъв като теб!
Нещо се размърда зад дънера на дървото; нещо едва забележимо, мълчаливо крайче от сянка и нищо повече, но нито един от тях не го видя.
— Бигар, Бигар, ти не мислиш…
— Напротив аз мисля! Аз съм единственият, който мисли! — Бигар изду перушината си и стана двоен, като заприлича на зъл черен таралеж. — Давай, тогава! Продължавай да лежиш тук като парцалена кукла, като куп пришити парцали с мозък от дървени трици! Давай!
Хорис затвори очи и сложи ръце върху лицето си.
— Няма да прекарам и още миг в компанията на такъв страхливец! — побесня Бигар. — Дори и още един, бъдещ, отвратителен…
Някаква мръсна ръка се протегна иззад дънера, върху който той беше кацнал, стисна с пръсти клюна и врата му и го притегли към себе си в сянката.
След миг Хорис Кю отвори очи и се огледа наоколо. Бигар го нямаше. Просто така, той беше изчезнал. Хорис седна напред, объркан. Едно единствено черно перо се полюшваше върху дънера.
— Бигар? — предпазливо го повика Хорис.
Отговор нямаше.
Наближи полунощ.
Абърнати мълчаливо стоеше в края на гората и наблюдаваше как и последните гуляйджии клюмнаха с глави и се унесоха в сън. Останаха само догарящите огньове и отдалечените, бледи силуети на стражите на Календбор. Мракът наоколо се задълбочи. Сребърният дворец беше като мътна издатина пред хоризонта и почти всичките му светлини бяха угасени. Горе небето беше чисто и осветено от няколко луни и хиляди звезди. Беше топло и приятно, и при други обстоятелства времето можеше да се окаже предпоставка за добър сън.
В настоящия момент Абърнати дори не дръзваше да се замисли за сън, силно притеснен от дългото отсъствие на Филип и Сот, отишли да потърсят Хорис Кю. Не се чуха викове, така че той не мислеше, че са ги забелязали, но въпреки всичко не се чувстваше добре от тяхната липса. За тези двамата съществуваха много начини да се забъркат в някоя неприятност и можеха да предприемат твърде много погрешни стъпки, преди да осъзнаят грешката си. Искаше му се да беше отишъл с тях. Започна да се укорява, че ги бе пуснал да тръгнат сами.
Абърнати тъкмо реши да отиде да ги потърси, като се промъкне долу в лагера, да открадне някое наметало за прикритие и да ги намери, когато те изведнъж се появиха. Изскочиха от сенките почти лице в лице срещу него и го накараха да се стресне.
— Къде бяхте? — попита той раздразнен.
Гномите се усмихнаха, като показаха всичките си зъби. Те изглеждаха изключително доволни от себе си.