— Познайте какво! — каза той.
Абърнати и Буниън си размениха припрени погледи.
— Трябва да си призная. Велики господарю, че аз не съм особено привързан към игрите с отгатване — заяви писарят. — А Буниън ги ненавижда.
— О, стига, досетете се!
— Добре тогава — каза Абърнати с престорено тежка въздишка. — За какво става дума? — смирено попита той.
Бен си пое дълбоко въздух.
— Ще ви кажа. Не още. Но новината е добра. Новината е чудесна!
Буниън откри няколко от зъбите си и промърмори нещо неразбираемо. Абърнати отново се зае с храната.
— Когато почувствате, че моментът е подходящ, не забравяйте да ни кажете.
— Веднага след като Куестър дойде — обяви Бен, докато сядаше. — Както и Уилоу. И Парснип. След като всички са тук. Не си отивайте, преди да дойдат.
Абърнати кимна:
— Залепнал съм на мястото си. Велики господарю. Между другото, надявам се, че ще направите съобщението преди насрочената среща за планиране на обработването на земята с представителите на Зеленоречието и Езерната страна.
Бен се удари по челото.
— Бях забравил!
— А така също и обяда в дванайсет с новите областни съдии, които назначихте в северните земи.
— Това също го бях забравил!
— Както и следобедната среща с комитета за планиране на напояването, за да започнете работа върху пустините на изток от Зеленоречието.
— Това си го спомням.
— Добре. А спомняте ли си и срещата с кухненския персонал, за да обсъдите продължаващото изчезване на храна от склада? Страхувам се, че положението се влошава.
Бен се намръщи раздразнен.
— По дяволите, защо си планирал всичко това за днес?
— Не аз. Вие го направихте. В началото на седмицата сме, а вие обичате винаги да се нагърбвате с толкова много задачи, с колкото можете да се справите.
Абърнати допря салфетката до устните си.
— Претоварване на програмата. Предупреждавал съм ви за това преди.
— Благодаря ти, че ми напомни. — Бен се протегна, за да си вземе чиния и я зарина с храна от блюдата. Хляб с конфитюр, яйца и плодове.
— Е, ще свършим и това. Всичко ще свършим. Имаме много време.
Той постави чинията пред себе си, а умът му вече прелистваше напред проблемите, които Абърнати бе изброил. Защо, за Бога, някой се чувстваше принуден да краде от склада? Явно не беше поради недостиг на храна.
— Ако Уилоу не дойде до няколко минути, ще се кача горе и ще я доведа. А Буниън може да намери Куестър, където и да е…
В същото време вратата се разтвори в края на залата, която започваше от по-ниския отвор в портите на двореца, и Куестър Тюс се появи.
— Този път чашата преля, просто преля! — гневно заяви той.
Без да спира, Куестър закрачи към масата, като мърмореше толкова напористо, че присъстващите в трапезарията останаха втренчени в него. Придворният вълшебник бе облечен в своите неповторими сиви одежди, украсени с ярки цветни парчета плат; беше препасан през кръста с тъмночервен колан и имаше осанка на парцаливо плашило: висок и слаб, с развети коси и брада, сякаш направени от клечки и слама. Веднага се забелязваше, че той би могъл да бъде и по-добре облечен и спретнат поне що се отнася до нови одежди и подстрижка около ушите, както Бен се беше опитал да предложи неведнъж — но Куестър не виждаше смисъл да променя онова, с което се чувстваше удобно и така и не направи нищо. Той беше благ и любезен и не се поддаваше лесно на пристъпи на ярост. Затова беше много странно да го видиш толкова възбуден, колкото беше сега.
Куестър спря пред тях и отметна одеждите си назад, сякаш, за да се отърси от онова, което го измъчваше в тази чудесна лятна утрин.
— Той се върна! — оповести вълшебникът.
— Кой се върна? — попита Бен.
— Върна се и изобщо не се разкайва за това, което е направил! Няма и капчица срам у него, дори и капчица! Той е дошъл пред портите толкова дързък, простете, и съобщава, че е тук! — Лицето на Куестър почервеня, докато говореше и доби застрашително тъмночервен цвят. — Мислех, че го виждаме за последен път преди около двайсет години, но като в онази поговорка — черен гологан загубва ли се!