Бигар прикова бляскавите си очи върху него.
— Нищо няма да направя. Те ще разберат, че липсвам и ще дойдат да ме потърсят. Особено Горс. Само почакайте да видите какво ще направи той с вас!
— Каквото и да направи — отвърна натъртено Абърнати, — ти няма да си тук, за да видиш как това се случва. Последва дълга многозначителна тишина. — Нещата стоят така — продължи той, — ако веднага не ми покажеш пещерата, аз ще те оставя на приятелите си и ще им кажа да направят с теб каквото искат, в случай, че те ме убедят, че никога, ама никога повече няма да те видя.
Абърнати задържа погледа и гласа си непреклонни.
— Защото много се ядосвам, когато разбера, че съм бил измамен. Още по-ядосан съм заради онова, което сте направили с Великия господар. Искам да го върна обратно, здрав и читав и очаквам от теб да ми помогнеш, ако изобщо се надяваш да преживееш нощта. Успяха ли да проникнат думите ми в малкия ти птичи мозък?
Последва още един дълъг момент на мълчание.
— Бързо кажи нещо — подкани го Абърнати.
Бигар проговори с гракване.
— Пещерата е на запад, под Сърцето. — След това той отново се съвзе. — Но това няма да ви свърши никаква работа.
Абърнати се усмихна и още един път позволи на птицата да зърне зъбите му.
— Ще видим — рече той.
Последните мигове от живота на Бигар
Докато Филип здраво държеше Бигар, Сот беше изпратен да намери коне за пътуването на запад, а думата „да намери“ се разбираше като евфемизъм на думата „да открадне“. Просяците не можеха да си позволят да избират съдбата си, а чупка гномите бяха крадци по природа и по навик и във всички случаи с готовност поставяха „да намери“ на мястото на „да открадне“! Трудната част от цялата работа не се състоеше в съгласуването на някакви морални принципи, а във възприемането на мисълта, че трябва да бъдат използвани коне. Нито Абърнати, нито чупка гномите изпитваха особена привързаност към конете, а в интерес на истината конете също не ги харесваха особено. Това беше една от онези вродени вражди, които не можеха да се преодолеят по никакви причини и при никакви обстоятелства. Но разстоянието, което трябваше да изминат, изискваше поне един ден път пеша и само четири часа върху седлото. Тъй като времето на Куестър Тюс и Сребърния дворец изтичаше — зората щеше да завари Календбор и непознатия с черното наметало в усилени опити да открият начини да съкратят обсадата — те трябваше да се подчинят на нуждата и да вземат някакви коне.
Поне засега.
Сот се върна за броени минути, като водеше със себе си два вързани и покрити с одеала коня. Единият беше червенокафяв, а другият беше дорест и очевидно беше отмъкнат от живата преграда. Сот не бе помислил да осигури нито седла, нито юзди, което усложняваше проблема. Конете вече бяха започнали да се дърпат и да пръхтят от неприязън при вида на малкия, парцалив и мръсен гризач, който ги беше повел. Тъй като седла липсваха, Абърнати реши да остави одеалата на мястото им и ги подкъси с ловджийския нож на Сот, за да не висят под краката на конете и ги привърза, както можа, със собственоръчен колан, съставен от отрязаните парчета одеало. Гледката беше доста тъжна, но това беше всичко, което можеше да се направи.
Тогава те се качиха върху конете, Абърнати яхна дорестия, който беше по-необуздан от двата, а Филип и Сот се покатериха върху червенокафявия. Филип хвана въжето, а Сот взе в ръце птицата. Конете, след като отчасти осъзнаха какво им предстоеше и тъй като не бяха особено щастливи от това, започнаха да се дърпат и да пръхтят. Отначало Абърнати ги остави да потеглят в тръс, нетърпелив да се отдалечи колкото се може повече от мястото за лагеруване, в случай, че животните решаха да побягнат. Той постигна това без почти никакви усилия. Когато се отдалечиха на няколко километра и се изкачиха на достатъчна височина нагоре по хълма, на запад, Абърнати смушка с крака животното в хълбоците и конете се втурнаха напред.
Пробег, който в края на краищата завърши с провал. И двата коня, сякаш по команда, подскочиха и хукнаха през гората и над хълмовете, като че ли бяха обладани от зли духове. Абърнати се опита да озапти своя дорест жребец, но животното не се поддаде. Освободени от всякакви юзди, конете просто сами поеха командването. Писарят се отказа от каквито и да е опити да стори нещо и продължи да се крепи върху коня. Зад себе си той чу как чупка-гномите вият от отчаяние. Ако животното ги изхвърлеше, те можеха да изпуснат птицата. Изпуснеха ли я, с тях беше свършено. Абърнати изскърца със зъби и устоя на подтика да им даде някакъв безполезен съвет.