Накрая конете се умориха и забавиха хода си до тръс, а след това продължиха напред спокойно. И тримата ездачи все още бяха на местата си и се крепяха там без никакви загуби, въпреки че всички се чувстваха сякаш костите им бяха разместени. За много кратко време те бяха изминали доста голямо разстояние, както се оказа, и преди да се усетят стигнаха до Сърцето и прекосиха местността на запад. Абърнати подвикваше назад от време на време, за да получи напътствия от Бигар, а птицата мрачно измърморваше онова, което беше необходимо. Луните отегчено се преместваха спрямо хоризонта, докато нощта вървеше по своя път към утрото. Всичко наоколо започна да се променя — дърветата се оказаха все по-близо едно до друго, а гората стана още по-гъста. Скоро ездачите бяха принудени да продължат с предпазлив ход между дърветата, сред които нямаше пътеки и не позволяваха да се правят погрешни стъпки.
След малко повече от час, те стигнаха до пещерата. Слязоха от гърба на конете на някакво стръмно възвишение, вързаха ги за едно дърво и се отправиха надолу по склона, към гъстите храсталаци в подножието му. Те напредваха бавно, тъй като всички бяха схванати и се чувстваха отпаднали след ездата. Гномите непрекъснато и силно се оплакваха, а Абърнати размишляваше върху това как да им натика нещо в устата. В подножието на склона те се обърнаха назад, към няколко скупчени храсти и се озоваха пред огромна плоска скала, върху чиято повърхност бяха издълбани някакви сложни символи. Абърнати не успя нито да ги разчете, нито да разбере смисъла им.
— Какво да правим сега? — попита той Бигар.
Птицата изглеждаше изтощена до крайност, след като през целия път беше здраво държана за краката, а докато Сот се мъчеше да се закрепи върху гърба на червенокафявия жребец, често я обръщаше и с главата надолу. Отвсякъде стърчаха пера, а някога пригладеното черно тяло сега беше облечено в прах.
— Не мисля, че съм длъжен да те осведомявам повече — остро каза Бигар в отговор. — Кога ще ме освободиш!
— Когато видя Великия господар здрав и читав отново! — Абърнати не беше в настроение за спорове.
Бигар презрително изруга.
— Това няма да стане. Дори и ако ти помогна да влезеш в пещерата, ако ти покажа кутията или ако ти кажа заклинанието. Няма да стане, защото ти не си нито вълшебник, нито фокусник или какъвто и да е, за да можеш да правиш магии.
— И това го казва една птица — отвърна изпитателно Абърнати. — Просто ни вкарай вътре, Бигар. Остави на мен да се погрижа за останалото.
Птицата изпухтя.
— Много добре. Нека бъде така, както искаш. Докосни тези символи в реда, в който ти кажа — и той започна да повтаря процедурата по отварянето на входа за пещерата, както бе запомнил това от времето, когато наблюдаваше как Хорис Кю го прави.
След миг скалата се отмести назад, хлътна в земята под себе си и от вътре зейна черното гърло на пещерата, прошарено бегло тук-таме със сребърни фосфоресциращи жилки. Малката група остана загледана неуверено в негостоприемния мрак.
— Е? — присмя се Бигар. — Тук ли ще стоите цял ден или ще влезете? Хайде, да свършваме с това.
— Колко дълбоко навътре води тази пещера? — попита Абърнати.
— Докато достигне края си — отсече птицата. — Ше-еш!
Абърнати не му обърна внимание. Той не харесваше пещерите, както не си падаше и по тунелите, но не можеше да рискува да изпрати чупка гномите да тръгнат сами. Не се знаеше какво може да се случи. От друга страна той се опасяваше да не попадне в някой капан.
— Аз влизам пръв — доброволно пожела Филип, като по този начин реши проблема.
— Аз съм втори — предложи Сот.
— Ние нямаме нищо против тунелите и пещерите.
— Обичаме и тъмнината.
Това беше добре дошло за Абърнати. Той се задоволи да остане в тил. Така беше по-добре, за да държи всички под око. Освен това, ако имаше някакви капани, чупка-гномите имаха доста по-голям шанс от него да ги забележат. За нещастие носът му служеше по-добре отколкото очите, но такъв беше жребият му и сега нямаше място да го оплаква.
— Добре — съгласи се той, — но бъдете внимателни.
— Не се тревожи за нас — успокои го Филип жизнерадостно.
— Дори за миг — добави Сот.
Доста задоволително, съгласи се Абърнати. Не, че възнамеряваше да се разтревожи при някакви обстоятелства.