— Влагата е намаляла — изведнъж каза Страбон.
Бен погледна надолу. Драконът беше прав. Земята, по която стъпваха, беше по-твърда от всеки друг път, откакто бяха попаднали сред мъглите. Може би това беше знак. Той го прие така и ускори крачката. Пред тях дърветата изглежда се бяха разредили. Нима беше възможно? У него процъфтя надежда. Той почервеня от нейната яркост. Дърветата им правеха път, отваряха пространство на някаква поляна, а на свой ред, от поляната започваше проход, тунел, който водеше някъде напред, през избуяла вековна растителност, към далечния мрак.
— Да — прошепна той на глас.
Защото това беше ясна пътека, по която те сега се приближаваха — пътека, позната на всеки, преминал от вълшебните мъгли към Отвъдната земя. Те нетърпеливо забързаха към нея и дори Нощната сянка очевидно засия при жадуваната гледка. Влязоха в мрака на тунела вкупом и се спуснаха напред по горската диря. Това беше връзката, която бяха търсили, пътят за мястото, от което бяха дошли. Тук нямаше вълшебни същества, нямаше звуци, движения, нямаше и частица, от какъвто и да е живот, освен дърветата, храстите и мъглата, които ги обгръщаха. Те все още се намираха сред вълшебните мъгли на Лабиринта. И все пак, някъде наблизо, някъде точно пред тях, вратата, която извеждаше оттук, ги очакваше.
Но изведнъж мракът препречи гледката пред тях, потъмня като мастило и се превърна в стена, която се издигаше и се простираше настрани без край. Те забавиха ход, когато се приближиха до нея, разстроени от присъствието й. Спряха, осъзнали, че това ще им попречи да продължат напред. Докоснаха повърхността й и разбраха, че беше твърда и неподвижна като скала. Тръгнаха покрай стената и в двете посоки, за кратко, след което се върнаха обратно по следите си. В стената нямаше врата, откъдето да преминат. Изход нямаше.
— Що за безумство е това? — изсъска побесняла Нощната сянка.
Бен поклати глава. Медальонът не можеше нито да намери пролука сред мъглите, нито да им покаже някакъв път наоколо. Тази стена, каквото и да представляваше тя, оставаше незасегната от магията на медальона. Как беше възможно това? Ако вълшебните мъгли бяха техният затвор, тогава медальонът трябваше да ги преведе оттам. Медальонът осигуряваше проход през всички мъгли.
Тогава изведнъж Бен осъзна какво бе онова, което виждаше. Тази черна стена не беше образувана от вълшебни мъгли. Тя представляваше оградната стена на самата вълшебна кутия, у нея имаше магия, различна от онази на вълшебните мъгли и представляваше последната преграда срещу бягството им. А ключалката на тази врата, опасяваше се Бен, не беше вътре в тази клетка. Точно обратното, тя се намираше отвън.
Той пристъпи назад разстроен и отчаян. В съня си Бен успя да излезе от вълшебните мъгли на вълшебната кутия, но не можеше да стори това, докато беше буден.
— Какво можем да направим сега? — тихо попита Страбон, облегнат на лакътя си, като преглътна гнева в гласа си.
Бен Холидей нямаше отговор на този въпрос.
На Бигар му бяха необходими няколко секунди, за да достигне до дъното на пещерата, в залата, където Горс беше скрил вълшебната кутия. Бигар се спусна към издадената скала, върху която бе поставена кутията и се приземи на някакво скално образование над нея. А сега какво? Не се беше замислял за нищо друго, освен за бягството си, докато стигна дотук, а сега, след като достигна целта си, не можеше да реши какъв да бъде следващия му ход. Имаше само един изход от пещерата и той се намираше обратно там, откъдето беше дошъл. Над вратата имаше някакви странни надписи, различни от знаците, които отваряха вратата от външната страна, но Бигар знаеше необходимата последователност. Всичко, което се искаше от него, беше да подмами кучето и онези къртици в друга посока за достатъчно дълго време, за да може той да отвори вратата.
Вече ги чуваше как приближават, чуваше драскането на ноктите им в скалата, както и воят на гласовете им.
— Ела тук, малка птичке — извика някой от тях.
Бигар се изсмя. Малка птичка, наистина.
Той търпеливо изчака в близкия мрак, докато те се появиха. Добиха очертания сред тъмнината сякаш бяха глигани, които душеха и се суетяха по пътя, който водеше навътре в пещерата. Колко жалко! Това бяха къртиците или каквито и да бяха, които пълзяха напред — подземни малоумници, които можеха да го хванат толкова, колкото можеха да се справят с овладяването на науката.