Буниън излезе от сянката и застана до него, като се загледа в множеството от хора, които шаваха по поляната. По изключение коболдът не показа зъбатата си усмивка. Куестър въздъхна и потупа несъразмерния си малък приятел окуражително по рамото. Буниън беше изтощен и отчаян, както и магьосникът. Изглеждаше сякаш и двамата бяха опитали всичко и сега трябваше просто да почакат, за да видят какво ще се случи.
Не се наложи да чакат дълго. Щом слънцето започна да се издига, а лагерът — да се разбужда, непознатият с черното наметало се появи от мрака на гората и се отправи към отдалечения край на поляната, където храсталакът препречваше гледката към една скала. Там не лагеруваше никой, земята беше твърда и неравна, храсталаците бяха осеяни с тръни и бодливи плевели, светлината беше замъглена, а сенките — дебели. Куестър наблюдаваше непознатият, който се отдалечи от обсадителите. Никой не тръгна с него. Изглежда, че никой дори не забелязваше присъствието му. Той не се движеше скришом, но го правеше така, че отклоняваше всякакъв опит за вмешателство, от където и да идваше то. Куестър погледна назад към широката част на поляната. Нямаше и следа нито от Хорис Кю, нито от птицата и дори Календбор не се виждаше никъде.
Непознатият с черното наметало се придвижваше през дългите сенки, като по някакъв начин оставаше незасегнат от къпинаците. Какво щеше да направи? Куестър Тюс не знаеше, но беше убеден, че е по-добре да разбере. Той продължи да мисли, че е длъжен да предприеме нещо, но наистина нямаше представа какво.
Буниън излая бързо, настойчиво.
— Не, почакай тук — посъветва го Куестър. — По-добре е да не се хвърляме с главата надолу, докато не научим какво мисли да прави той. Без героизъм. Досега изгубихме достатъчно хора — и той отново се зачуди къде беше отишъл Абърнати.
В този момент те видяха Календбор, следван от войниците и от свитата си. Повечето от тях бяха въоръжени и готови за бой. Конете на войниците бяха оседлани. С помощта на каруци от хълмовете бяха донасяни оръжия. В низината войниците — пешаци се строяваха, за да ги посрещнат. Куестър сви устни. Очевидно Календбор вече беше започнал да се уморява от обсадата.
Алена светлина се разля над Сребърния дворец и над езерото около него, и се разпростря над поляната. Светлината достигна до предната част на скалата, където непознатият с черното наметало се беше изгубил сред сенките. Тя започна да се покачва към горите в далечината.
Куестър присви очи, за да се предпази от сиянието. Непознатият беше излязъл на открито и стоеше с лице към скалата.
— Какво прави той? — подозрително промърмори магьосникът.
В следващия момент ръката на непознатия се вдигна под прикриващото го наметало, тялото му се стегна и около него към земята затрептяха огнени дъги. Куестър Тюс ококори очи. Непознатият използваше магия! Той размени разтревожен поглед с Буниън. В този миг от средата на поляната се разнесоха викове от останалите, които бяха видели пламъците. Календбор се беше качил на коня си и подвикваше заповеди на войниците си. Мъжете се скупчваха около него, без да са сигурни какво точно се очаква от тях да направят. Редиците от войниците — пешаци и конниците се отдръпваха назад в строй. Фермерите и селяните, както и техните семейства, бяха на границата да побегнат, но оставаха на местата си, за да видят какво ще се случи.
Ако притежаваха достатъчно далновидност, щяха да изберат бягството. От недрата на земята се чу дълбок, застрашителен тътен и звукът от търкане на камък, сякаш се отваряше някаква огромна врата.
Ъ-оу, помисли си мрачно Куестър Тюс.
Предната част на скалата изглежда се разцепи, раздели се на две като отрязана хартия и изчезна зад разсечения въздух пред себе си. Алената светлина на зората се вля в черната дупка, която зейна от там, като я изпълни с нови цветове и опушени сенки. Тътенът гърмеше и клатеше земята, както и онези, които зяпаха с отворени усти от поляната и от парапета на Сребърния дворец. Съскането на чудовища се смеси с дрънченето на оръжия и доспехи. Всичко се извиси като писък — такъв, какъвто се чува, когато нещо умира в ужасна агония.