Устните на Куестър Тюс пресъхнаха. Демони! Непознатият с черното наметало беше призовал демони!
Бурен вятър профуча през поляната, вдигна във въздуха палатки и подпори, и накара конете да побегнат от ужас, а мъжете, стъпили на земята, да паднат на колене. Календбор беше извадил меча си и го държеше пред себе си като кибритена клечка насред ураган.
Демоните се появиха от процепа в скалата, доспехите им блестяха, отрупани с шипове и заострени краища. Всички бяха черни и обгорели, сякаш бяха оставени да горят в най-горещия огън. От телата им се вдигаше пушек, докато те изскочиха от дупката и стъпиха на поляната, отворите на шлемовете и прорезите, където бяха закрепени оръжията им, изпускаха пара. Те бяха гъвкави и безформени създания, всички бяха прегърбени и превити като дървета върху изложен на вятъра планински хребет — леко оголени и корави като желязо. Те яздеха върху същества, които нямаха имена и не се поддаваха на описание; твари, излезли от някакъв кошмар или ужасяваща фантазия, твари, излезли от мрачните прокълнати земи.
Те идваха от най-тъмните кътчета на Абхаддон, разпределяха се от двете страни на мълчаливия непознат с черното наметало, разпръсваха се от брега на езерото до подножието на скалата и заемаха всеки сантиметър от земята между тях, докато накрая не се разпростряха до най-отдалечения край на поляната. Кървавият оттенък на зората се установи над тях, така че те заприличаха на въглища, разпалени от някакво огромно духало, а горещината проникваше в пукнатините и процепите на черните им фигури, както огънят изгаря метала.
Куестър Тюс усети как сърцето му се премести в гърлото.
Когато непознатият с черното наметало отправи поглед през езерото, към него, той разбра, че пред прага му е пристигнала истинска беда.
— Вие изядохте птицата? Вие я изядохте?
Абърнати, без да може да повярва на ушите си, втренчи поглед във Филип и Сот, които стояха клюмнали пред него, а самодоволните усмивки бавно се стопиха от лицата им.
— Той го заслужаваше — промърмори в своя защита Филип.
— Глупава птица — измърмори и Сот.
— Но вие не трябваше да го изяждате! — Абърнати започна бясно да крещи. — Знаете ли какво сте направили? Птицата беше единствената, която знаеше как да ни измъкне оттук! Беше единствената, която знаеше как да отвори кутията! Какво ще правим без нея? Затворени сме в тази пещера. Великият господар е затворен в тази кутия и ние не можем да направим нищо по нито един от тези въпроси!
Гномите се спогледаха и започнаха жално да кършат ръце.
— Забравихме — изхлипа Филип.
— Да, забравихме — като ехо повтори Сот.
— Не знаехме — каза Филип.
— Не помислихме — каза Сот.
— Всъщност, това беше негова идея — рече Филип, като посочи Сот.
— Да, беше моя… — Сот бързо спря. — Не беше! Идеята беше твоя!
— Твоя!
— Твоя!
Те се развикаха, след това започнаха да се бутат и накрая се нахвърлиха един върху друг, като се ритаха и хапеха и се строполиха на пода на пещерата в схватка. Абърнати извъртя очи, отдалечи се настрани и седна долу с вълшебната кутия в скута си. Нека се бият, помисли си той. Нека си оскубят косите и да се удушат с тях, изобщо не го беше грижа. Седна, подпрян в стената на пещерата, като мислеше за грубата ръка на съдбата. Да стигне толкова близо и всичко да се провали — това беше твърде много, за да го понесе. Той наблюдаваше битката на гномите върху пода на пещерата, сред сенките. Все още не можеше да повярва, че бяха изяли птицата. Е, вероятно можеше. Всъщност, това обясняваше нещата до съвършенство, след като знаеше с кого си има работа. За тях изяждането на птицата беше естествена реакция. Той се ядосваше най-вече на себе си, защото допусна това да се случи. Не, че не го предвиждаше, каза си Абърнати. Но все пак…
Писарят продължи да размишлява без някаква определена цел още известно време, без да може да се въздържи. Минутите изтичаха. Откъм дъното на пещерата в мрака, шумотевицата на борбата заглъхна. Абърнати се заслуша. Може би се бяха изяли взаимно. Ако го бяха направили, щеше да бъде поетично справедливо.
Но след миг те се появиха, ранени, одрани и разчорлени, с клюмнали глави и свити устни. Седнаха пред него, без да продумат и се загледаха в празното пространство. Абърнати ги изгледа изумен.