След това тя вдигна ръце, разлюля ги във въздуха, светкавично привлече около себе си дим и мъгла и изчезна сред зората.
Бен се загледа след нея и у него забушуваха смесени чувства, все още под влиянието на нейния гняв. Изглеждаше странно, че нещата трябваше да стоят по този начин след всичко, което бяха преживели заедно — но в същото време, това беше неизбежно. Той се зачуди бегло дали имаше някаква възможност тези последици да бъдат избегнати и реши, че такава нямаше.
— Велики господарю! — настойчиво извика Абърнати и го дръпна за ръкава.
Бен се обърна.
Една огромна сянка затъмни небето и Страбон отново се спусна към тях, като изпочупи клонките около себе си и вдигна прах и отломки, докато се приземяваше с огромното си туловище върху горския килим.
— Холидей — дрезгаво изрече той с приятелски тон. Все още не сме свършили, ти и аз. Този ли е човекът, отговорен за онова, което ни се случи?
Бен поклати глава.
— Не, Страбон. Този, когото искаме, е в Сребърния дворец, където продължава да причинява неприятности.
Огромната еднорога глава на дракона се поклати настрани, а жълтите му очи проблеснаха в полумрака.
— Ние започнахме това пътуване заедно, въпреки че не искахме това. Ще го завършим ли отново заедно?
Бен се усмихна приятно изненадан.
— Мисля, че така трябва — съгласи се той.
Когато Холидей, Абърнати, Хорис Кю и Страбон се отдалечиха от поляната, като отлетяха върху гърба на дракона — и когато измина достатъчно време, за да стане ясно, че Нощната сянка също си беше отишла, Филип и Сот се появиха иззад прикритието си. Те пропълзяха откъм дърветата и предпазливо започнаха да се оглеждат наоколо, готови да хукнат при най-малкия шум. Но наоколо цареше единствено тишина и само слабата, изветряваща миризма от огнената струя на дракона продължаваше да се разнася около мястото, където струята беше обгорила дърветата.
— Отидоха си — каза Филип.
— Няма ги вече — отекна гласът на Сот.
Те се обърнаха към пещерата, като измериха разстоянието, което ги делеше от нейния вход. Вратата беше открехната, пантите й бяха развалени от огнената струя на Страбон, а ключалките бяха разбити. От потъмнялата й повърхност излизаше пара на тънки струйки.
— Сега можем да влезем — каза Филип.
— Да, можем да потърсим кристали — съгласи се Сот.
— Все още може да са останали — отбеляза Филип.
— Въпреки че не открихме нищо преди — напомни Сот.
— Скрити са на добро място.
— Където не сме се сетили да потърсим.
Последва дълга пауза, докато те размишляваха върху намерението си. Цветът на зората беше проникнал сред мрака на гората и обагряше всичко в тъмночервено. Птиците бяха спрели песента си. Буболечките бяха престанали да цвърчат и да жужат. Нищо не се движеше. Тишината беше потискаща.
— Мисля, че трябва да си отидем вкъщи — тихо каза Филип.
— И аз мисля, че трябва — съгласи се Сот.
Така и направиха.
Избавление
Докато гледаше надолу от мястото си върху гърба на Страбон, който летеше високо над Отвъдната земя, Бен Холидей се замисли над това колко бързо могат да се променят нещата. Само преди час той беше затворен във вълшебната кутия, толкова отдалечен от този свят, колкото далеч е животът от смъртта. Ден по-рано дори не знаеше кой е. Смяташе се за Рицаря, непобедимия кралски воин, олицетворение на Паладин, което в крайна сметка представляваше неговата изменена същност. Нощната сянка и Страбон не съществуваха доскоро; негови спътници бяха Дамата и Грифонът и самите те бяха изгубили себе си, също като него. Заедно те образуваха странна компания, лишени от истински сведения за миналото си, принудени да започнат живота си отначало в един свят, за който не знаеха почти нищо. Подхвърлени на произвола на една и съща злощастна съдба, заставени да споделят живот, изпълнен с неизвестност и лъжливи надежди. По време на скитанията си те започнаха да проявяват разбиране един към друг, а то граничеше с приятелство.
Повече от приятелство, внимателно се поправи той, там, където ставаше дума за Нощната сянка.
Сега всичко това се бе изпарило с възвръщането на тяхната предишна същност и завръщането им на Отвъдната земя. Изглеждаше сякаш се бяха преобразили два пъти — веднъж, когато влязоха във вълшебната кутия и още веднъж, след като излязоха, като всеки път някаква част от знанието им за живота се губеше и те трябваше отново да я намерят. В началото бяха непознати в един чужд свят, а след това се оказаха познайници в свят, който им беше добре известен. Именно последният не можеше да възприеме и частица от първия, последният настояваше всичко от първия да бъде заличено, защото нещата там бяха постигнати и подхранвани от лъжливи илюзии. Това караше Бен да се чувства тъжен. Той се беше сближил с Нощната сянка и станалото никога повече нямаше да се повтори. Между тях имаше взаимна зависимост, която сега беше завършила завинаги. Нещата със Страбон също щяха да бъдат различни. Той ги водеше към Сребърния дворец, за да си уреди сметките с Горс, но веднъж, след като всичко приключеше, драконът щеше да си отиде. Бен не хранеше никакви надежди. Нямаше да има повече разговори, както беше между Рицаря и Грифона, нямаше повече да споделят страховете и трепетите си; вече нямаше заедно да се опитват да разберат механизмите на живота. Всеки щеше да поеме по своя път, както преди да бъдат подмамени във вълшебната кутия, а времето, което бяха прекарали заедно сред мъглите, щеше да отшуми също като сън след пробуждане.