Бен устоя на желанието си да погледне назад към Хорис Кю, който седеше точно зад него и пред Абърнати. Причинителят на техните нещастия, помисли си мрачно кралят — и все пак, твърде глупав и заблуден, за да бъде подведен под отговорност. Горс беше истинският враг. Как щеше да се справи с това същество? То владееше огромна магическа сила и нямаше да се поколебае да я използва, особено след като разбереше, че Бен, Нощната сянка и Страбон отново са на свобода. Но преди всичко, защо Горс ги беше пленил? Каква опасност представляваха те, за да бъде принуден той да ги затвори в кутията? Или всичко беше някаква предпазна мярка и нищо повече?
Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, съществуваше нещо сковаващо сигурно. За да се справи с Горс, той трябваше отново да се превърне в Паладин, кралският воин на повикване, съществото, в което се страхуваше, че може да се превърне. Страхът му го караше да се възприема като Рицаря от вълшебната кутия, а той едва преживя онова, което беше започнало тогава — унищожението на хората от града, Речните цигани, както и подобната ситуация с Жилавите чудовища. Страхът от тъмната му половина беше започнал да го разяжда, докато се скиташе сред мъглите, но той беше избягал. Сега пак трябваше да възприеме облика на тъмната си страна, ако искаше да оцелее. И отново трябваше да се тревожи за това каква част от образа на Паладин приемаше и колко от същността на Бен Холидей губеше при всяко превъплъщение.
Бен наблюдаваше Сърцето, докато преминаваше над него. Белите кадифени пейки бяха подредени между гладки прегради над буйната зелена трева, а знамената на краля на Отвъдната земя се развяваха с цветовете си от вятъра. Една част от него се тревожеше за промяната, притесняваше се от преобразяването, което го чакаше. Винаги беше така. Това го плашеше най-много.
Хорис Кю също размишляваше, а и неговите мисли не бяха никак приятни. Сблъсъкът между Горс и Холидей предстоеше след броени мигове и без значение кой щеше да спечели, той наистина беше в голяма беда. И двамата щяха да го държат отговорен за всичко, което другият е направил или се е опитал да стори или дори е имал намерение да извърши. И двамата щяха да искат да му отредят някакво наказание. Що се отнася до Горс, Хорис не искаше и да се замисля какво го чакаше. Холидей може би беше по-добрият избор. Прииска му се Бигар да беше с него, за да му даде съвет. Оказа се доста странно, че птицата му липсва. Те споделяха някакво общо отношение към добрите и лошите случаи, които животът им предлагаше и беше много неприятно, че Бигар стана жертва на подобен лош случай малко по-рано, отколкото очакваха и двамата. Хорис болезнено усети загубата. Ако не за нещо друго, то може би той трябваше да поеме вината за онова, което се случи с птицата.
Фокусникът въздъхна. Подобни размисли не водеха до никъде, разбира се. Той смени темата и се опита да реши какво би могъл да стори, за да оправи нещата. Трябваше бързо да направи нещо. Ярко осветените укрепления на Сребърния дворец вече започваха да се очертават пред тях. Тогава ще вземе страната на Холидей, реши Хорис. Шансовете му бяха по-големи с краля на Отвъдната земя, сродно човешко същество, отколкото с Горс. Е, какво можеше да направи, за да се спаси? Какво трябваше да стори, за да се представи в по-добра светлина, когато дойдеше време да се решава съдбата?
Над тях зората приличаше на тъмночервено петно, разлято по целия хоризонт — необичайна и ужасяваща гледка. Червеният цвят беше толкова силно изразен, че изглеждаше сякаш се е просмукал дори в земята и е обагрил тревите, храстите, реките, езерата, пътищата, полетата, градовете, фермите и всички живи създания, докъдето стигаше погледът. Навсякъде около тях се образуваха облаци. Вчера ги нямаше. Нямаше и следа от тях през изминалата нощ. Появиха се, сякаш чрез някаква магия и затулиха простора на изток и на запад, заплашваха да погълнат и изгряващото слънце; явиха се като предвестници на бързо приближаваща се буря.